Джун улови въпросителния ми поглед. Защо „нещастна“? И нетърпеливо пое въздух.
— Онова, което твоето поколение не знае, а моето почти е забравило, е колко невежи бяхме все още, колко странни бяха тогава нагласите по отношение на секса и всичко, свързано с него. Противозачатъчни, развод, хомосексуалност, венерически болести. Бременността извън брака бе нещо немислимо, възможно най-лошото нещо. През двайсетте и трийсетте уважавани семейства пращаха бременните си дъщери в заведения за душевноболни, където ги държаха под ключ. Неомъжени майки бяха извеждани по улиците и унижавани от организации, от които се очакваше да се грижат за тях. Момичета умираха при опит да абортират. Сега изглежда като лудост, но по онова време едно бременно момиче по-скоро имаше чувството, че всички са прави, а то е лудото и заслужава онова, което му се случва. Официалното отношение изискваше наказателни мерки, беше толкова безжалостно. Естествено, нямаше финансова подкрепа. Неомъжената майка биваше отритната, заклеймявана, зависеше от подаянията на злобни хора, църковни групи и тям подобни. На всички ни бяха известни по пет-шест ужасни поучителни истории, които да ни предупреждават да не кривнем от пътя. Те не бяха достатъчни, за да ме спрат онзи следобед, но аз със сигурност си мислех, че решавам съдбата си, когато се качвах по стълбите до стаичката на най-горния етаж на къщата, докато вятърът и дъждът плющяха по прозореца точно както днес. Не разполагахме с предпазни средства, разбира се, и в невежеството си аз смятах, че забременяването ми е неизбежно. Но знаех, че не съм в състояние да се върна назад. Чувствах се нещастна, но същевременно вкусвах свободата. Свобода, на каквато си представях, че сигурно се радва престъпникът макар и за миг, докато се готви да извърши намисленото престъпление. Винаги повече или по-малко бях правила онова, което хората очакваха от мен, но сега за първи път знаех какво правя. И просто трябваше — трябваше, Джереми, да се доближа до този мъж…
Лекичко се изкашлях.
— И… хм… как беше?
Не можех да повярвам, че задавам този въпрос на Джун Тремейн. Джени никога не би ми повярвала.
Джун отново шумно се изсмя. Не я бях виждал толкова въодушевена.
— Беше изненада! Нямаше по-тромаво същество от Бърнард, той вечно си разсипваше питието или си удряше главата в някоя греда. За него беше цяло мъчение да запали нечия цигара. Сигурна бях, че не е имал друго момиче. Затова по-скоро си мислех, че сме две изгубили се в гората деца, но, честна дума, това не ме интересуваше. Исках го при моите условия. Покачихме се на тясното легло. Аз се кисках от ужас и възбуда, а Бърнард — можеш ли да повярваш? Бърнард се оказа гений. С определенията, които човек може да намери в един любовен роман: нежен, силен, умел, а и… изобретателен. Когато свършихме, направи нещо абсурдно. Изведнъж скочи, изтича до прозореца и го отвори насред бурята; изправи се там гол, висок, слаб, бял; заудря се в гърдите и зарева като Тарзан, докато вихрушката от листа нахлуваше вътре. Толкова глупаво изглеждаше! Знаеш ли, избухнах в такъв смях, че се напиках в леглото. Наложи се да обърнем дюшека наопаки. После събрахме стотиците листа от килима. Сложих чаршафите в една пазарска чанта и ги отнесох у дома, изпрах ги и с помощта на приятелката ми отново ги постлах на леглото. Приятелката ми, с година по-голяма от мене, до такава степен се беше отвратила, че с месеци не ми проговори!