Понеже самият аз преживявах нещо от престъпната свобода на Джун отпреди четирийсет и пет години, малко оставаше да отворя дума за размера, който Бърнард бил „получил“. Дали просто ставаше въпрос, както сега ми се струва, за обичайно злословие от страна на Джун? Или за парадоксалната тайна на неговия успех? Или пък, при положение, че той имаше толкова дълго тяло, проблемът може би опираше до грешка в съотношението? Има обаче неща, за които човек не може да попита тъща си, а и освен всичко друго сега тя се беше намръщила в опит да намери точните формулировки.
— Може би седмица по-късно Бърнард дойде у дома и се запозна с родителите ми; почти съм сигурна, че точно тогава събори пълен чайник върху уилтънския килим. Като оставим това настрана, той беше преуспяващ и отлично ми подхождаше: частна гимназия, Кеймбридж, приятни маниери и една такава стеснителност, когато разговаря с по-възрастните. Така че започнахме да водим двойствен живот. Бяхме милите млади хора, които радват сърцата на всички с намерението си да сключат брак веднага щом свърши войната. Същевременно двамата продължихме започнатото. В административния отдел на Лондонския университет, а и в други държавни сгради, имаше неизползвани стаи. Бърнард много хитро намираше ключове. А през лятото разполагахме с буковите гори край Амършам. Това беше пристрастеност, лудост, таен живот. Тогава вече вземахме предпазни мерки, но да си призная, станало ми беше все едно… Винаги когато разговаряхме за света извън нас, разговаряхме за комунизма. Това беше другата ни обсесия. Твърдяхме, че сме готови да простим на партията за нейната глупост в началото на войната и да станем членове веднага щом настъпи мирът и напуснем работа. Маркс, Ленин, Сталин, пътят напред — бяхме на едно мнение за всичко. Чудесен съюз на тела и умове! Сложихме основите на собствена утопия и беше само въпрос на време и народите по света да последват нашия пример. Тези месеци ни формираха. Зад цялото ни неудовлетворение, изпитано през изминалите до днес години, се крие желанието да се върнем в онези щастливи дни. Щом започнахме да виждаме света по по-различен начин, усетихме, че времето ни изтича, и спряхме да проявяваме търпение един към друг. Всяко несъгласие представляваше прекъсване на нещо, което ние знаехме, че е възможно — и скоро нямаше друго, освен прекъсвания. Накрая времето наистина изтече, но спомените останаха — те ни обвиняват, затова никой от нас все още не може да остави другия на мира… Едно нещо, което научих на сутринта след долмена, беше, че притежавам храброст, физическа храброст, и мога да се справям сама. Това е важно откритие за жена, или поне така беше по мое време. Може да беше и съдбовно, разрушително откритие. Сега вече не съм толкова убедена, че трябваше да се справям сама. Останалото е трудно за разказване, особено пред скептик като тебе.
Понечих да възразя, но тя махна с ръка.
— Бездруго ще го повторя. Чувствам се уморена. Скоро ще трябва да си тръгнеш. А искам и да се върнем на съня. Искам да съм сигурна, че си го разбрал правилно.
Тя се поколеба, събирайки сили за последния тур на разговора за този следобед.
— Знам, че според всички придавам прекалено голямо значение на това — младо момиче, изплашено от две кучета на пътека извън населеното място. Но само почакай, докато и ти стигнеш до момента, в който ще се опиташ да придадеш смисъл на живота си. Или ще установиш, че си прекалено стар и мързелив, за да правиш такъв опит, или ще постъпиш като мен и ще подбереш определено събитие, ще намериш в нещо обикновено и обяснимо средство да изразиш онова, което иначе би останало изгубено за теб: конфликт, промяна на мнението, ново тълкуване. Не твърдя, че тези зверове са нещо друго, а не онова, което изглеждаха. Независимо от приказките на Бърнард, аз всъщност не вярвам, че са слуги на Сатаната, кучета от Ада, знамения от Господ или каквото той обяснява на хората, че си мисля. Има обаче една страна на историята, която не му се иска да изтъква. Попитай го следващия път когато се видите какво ни каза кметът на Сен Морис за тези кучета. Бърнард ще си спомни. По времето на един дълъг следобед на терасата на „Отел дьо Тийол“. Не съм митологизирала тези зверове. Използвах ги. Те ме освободиха. Направих откритие.
И Джун плъзна по чаршафа ръка към мен. Не можах да се насиля, за да протегна и аз ръка и да уловя нейната. Някакъв журналистически импулс, някакво особено понятие за неутралитет ми попречи. Докато тя продължаваше да говори, а аз продължавах да транскрибирам думите й с наредените нагъсто арабески на сиглите, усетих се безтегловен, с празна глава, разпънат в своята несигурност между две точки — баналното и проницателното; не знаех кое от двете чувам. Наведох се смутен над записките си, за да не срещам очите й.