— Срещнах злото и открих Господ. Наричам това мое откритие, но, разбира се, то нито е нещо ново, нито е мое. Всеки го постига сам за себе си. Хората използват различни думи, за да го опишат. Предполагам, че всички велики световни религии са основани от индивиди, установили контакт с някаква духовна действителност и после положили усилия да запазят живо придобитото познание. По-голямата част от него се изгубва в правила, дейности и пристрастеност към властта. Така става с религиите. Накрая обаче едва ли има значение как го описваме, стига да сме схванали основната истина: че в себе си имаме неизчерпаеми ресурси, потенциал за едно по-високо равнище на съществуване, доброта…
Бях чувал и преди това в една или друга форма: от предразположен към духовното директор на училище, викарий отцепник, стара приятелка, завърнала се от Индия, хора с кариера от Калифорния и замаяни хипита. Джун забеляза, че помръдвам на стола, но настойчиво продължи.
— Наречи го Бог, или дух на любовта, атман, Христос или природни закони. Онова, което видях в този ден, което виждам и през много дни оттогава насам, беше сияние от цветна светлина около тялото ми. Но проявлението не е от значение. Важното е да се свържеш с неговия център, да стигнеш до скритата същност, а после да я разшириш и задълбочиш. И после да я предадеш на другите. Целебната сила на любовта…
Споменът за онова, което последва, все още ме измъчва. Не можах да се удържа, просто дискомфортът ми неимоверно нарасна. Непоносимо ми стана до го понасям повече. Може би годините, прекарани в самота, бяха средата, която подхранваше скептицизма ми, защитата ми срещу тръбния зов да обичам, да се усъвършенствам, да се откажа от защитната броня на своята индивидуалност и да гледам как тя се разтваря в хладкото мляко на всеобщата любов и доброта. Подобни думи ме карат да се изчервявам. Сърцето ми се свива за хората, които говорят по този начин. Не го разбирам, не му вярвам.
Като измънках някакво извинение, че ми се е схванал кракът, аз се изправих, но прекалено бързо. Столът ми се прекатури и със силен трясък се удари в шкафа. От двама ни аз бях този, който се стресна. Джун ме наблюдаваше с известно задоволство, а аз взех да се извинявам за прекъсването. Тя каза:
— Знам. Думите се умориха, а и аз се уморих. По-добре ще е някой друг път да ти обясня какво имам предвид. Друг път…
Нямаше сили да атакува безверието ми. Следобедът стигна края си.
Отново се опитах да се извиня за проявената грубост, но тя се намеси, преди да съм свършил. Говореше като че ли с безразличен тон, но въпреки това може и да се беше обидила.
— Нали нямаш нищо против да изплакнеш чашите, преди да си тръгнеш? Благодаря ти, Джереми.
Докато стоях на умивалника с гръб към нея, чух как въздиша, намествайки се в леглото. Клоните отвън все така се полюшваха от вятъра. За миг изпитах радост, че отново ще се присъединя към света, ще позволя на западния вятър да ме издуха чак до Лондон, в моето настояще и вън от миналото на Джун. Докато бършех чашите и чинийките и ги връщах на полицата, се опитах да измисля по-подходящо извинение за грубото си държане. Душа, живот след смъртта, изпълнена със смисъл Вселена: именно утехата, която тази добросърдечна вяра носеше, ме измъчваше; убеждението и личният интерес се преплитаха прекалено здраво. Но как можех да кажа това на Джун?
Когато се обърнах към нея, видях затворените й очи. Дишането й отново бе станало повърхностно. Но още не беше заспала. Докато си вземах чантата, оставена близо до леглото, тя измърмори, без да ме поглежда:
— Исках да преповторим съня.
Беше записан в бележника ми — краткият, все един и същи сън, явяващ й се на заспиване, който я преследваше от четирийсет години. Две кучета тичат по пътека, водеща към пролома. По-голямото оставя кървава диря, която отчетливо се вижда по белите камъни. Джун знае, че кметът на близкото село не е изпратил хора, за да хванат зверовете. Кучетата се спускат в сянката, хвърлена от високите скали, минават през гъсталака и излизат от другата му страна. Тя ги вижда отново оттатък пролома, тръгнали към планините, и макар че се движат много далече от нея, обзема я ужас: знае, че ще се завърнат.
— Записал съм го — уверих я аз.
— Не бива да забравяш, че ми се явява още докато съм полузаспала. Аз направо ги виждам, Джереми.
— Няма да забравя.
Тя кимна, все така затворила очи.