— Може ли да не те изпращам?
Каза това полу на шега, с една изнемощяла ирония. Наведох се над нея, целунах я по бузата и прошепнах в ухото й:
— Мисля, че ще се оправя и сам.
После тихо прекосих стаята й, излязох в коридора на завихрения в червено и жълто мокет и си помислих, както винаги когато си тръгвах, че съм я видял за последен път.
Както и се оказа.
Почина подир месец — „тихо, в съня си“, както обясни старшата сестра, която съобщи на Джени за станалото. Ние не повярвахме, че е било така, но и не искахме да изказваме съмнения.
Погребахме я в църковното гробище на селото до „Кестенов простор“. Закарахме дотам децата си и двама братовчеди; взехме и Бърнард. Не пътувахме добре. Денят беше горещ, в колата бяхме натясно, а по магистралата имаше ремонт и голямо движение. Бърнард, седнал отпред, мълча през цялото време. Понякога за секунда-две закриваше с ръце лицето си. Иначе все гледаше напред. Не си личеше да плаче. Джени седеше отзад с бебето в ръце. Децата откъм нейната страна разсъждаваха за смъртта. Ние безпомощно слушахме, без да сме в състояние да отклоним разговора в друга посока. Четиригодишният Александър беше поразен, че се готвим да сложим баба му, към която беше много привързан, в дървен сандък, да я спуснем в земята и да я засипем с пръст.
— На нея това не й харесва — каза уверено той.
Хари, седемгодишният му братовчед, изложи фактите.
— Тя е умряла, глупчо! Умряла, изстинала, вкочанена. И не знае нищо за това.
— А кога ще се върне?
— Никога. Когато умреш, не се връщаш.
— Кога, кога?
— Никога, никога ни-ко-га! Тя е в рая, глупчо!
— Но кога ще си дойде? Дядо? Кога, дядо?
Изпитахме облекчение, че на едно толкова отдалечено място се бе събрала голяма тълпа. По пътя за норманската църква десетки автомобили бяха спрели под ъгъл върху тревясалия банкет. Въздухът над горещите им покриви трептеше. Аз тъкмо започвах редовно да ходя по погребения, дотук — само светски за трима приятели, починали от СПИН. Дотогава англиканската служба ми беше позната главно от филмите. Като някой от великите монолози на Шекспир, надгробното слово, фрагменти от което са се запечатали в паметта ми, се състоеше от поредица блестящи фрази, заглавия на книги, замиращи интонации, от които все пак лъха живот, и сурова съсредоточеност, от която те побиват тръпки. Гледах Бърнард. Стоеше отдясно на викария, долепил спуснатите си ръце до тялото, и гледаше право напред, както правеше и в колата; добре се владееше.
След службата видях, че се отдели от старите приятели на Джун — бродеше между надгробните камъни, от време на време спираше, за да прочете надписа, и накрая се запъти към един тис. Остана в сянката му, опрял лакти на гробищната ограда. Тръгнах към него, за да му кажа няколкото нескопосни изречения, които си бях намислил, когато го чух да вика името на Джун над оградата. Приближих се и видях, че хлипа. Наведе напред дългото си слабо тяло, после отново се изправи. Плачеше и се поклащаше в сянката. Обърнах се, смутен, че му се натрапвам, минах покрай двамата мъже, които зариваха гроба, и тръгнах да настигна тълпата от разговарящи хора, чиято тъга се разпръсваше в летния въздух. Върволицата се виеше към изхода на гробището, после тръгна по пътя, мина покрай паркираните автомобили и стигна до поляна с неокосена трева, насред която имаше кремав на цвят палатков павилион за увеселения с вдигнати странични платнища заради жегата. Зад гърба ми сухата пръст и чакълът дрънчаха по лопатите на гробарите. Пред мен нещата бяха както Джун би си ги представила: деца, които се пъхат под въжетата на павилиона, после се връщат обратно; келнери с колосани бели сака раздават питиета от покрити с чаршафи четириноги дървени магарета; и първите гости — млада двойка, излегнала се на тревата.
Част втора
Берлин
След малко повече от две години една ноемврийска сутрин, когато се събудих в шест и половина, видях, че Джени е в леглото до мен. Беше заминала за десет дни за Страсбург и Брюксел и се бе върнала късно през нощта. Претъркулихме се в сънена прегръдка. Тези дребни удоволствия са сред най-прелестните в семейния живот. Джени ми се струваше както близка, така и непозната — само колко лесно човек свиква да спи сам! Очите й бяха затворени и тя леко се усмихваше, докато си наместваше бузата в пространството под ключицата ми, което с годините сякаш се беше нагодило към нейните очертания. Имахме най-много час, или дори по-малко, преди да се събудят децата и да я открият — щяха да са особено развълнувани, тъй като им бях отговорил уклончиво за часа на пристигането й; казах им, че може и да не успее да хване последния самолет. Пресегнах се и стиснах с ръце задните й части. Ръката й леко се плъзна по корема ми. Опипах познатата издатина в основата на кутрето й, където скоро след раждането й бяха ампутирали шести пръст. Толкова пръсти — казваше майка й, — колкото крака имат насекомите. Няколко минути по-късно, които може би бяха прекъснати от кратка дрямка, започнахме приятелски да се любим, което е привилегията и компромисът на брачния живот.