Тъкмо отстъпвахме пред настойчивостта на удоволствието и всеки започваше да се движи по-енергично заради другия, когато телефонът на нощното шкафче иззвъня. Не се бяхме сетили да го изключим. Спогледахме се. Мълчаливо се съгласихме, че все още е достатъчно рано за необичайно, може би спешно обаждане.
Най-вероятно звънеше Сали. На два пъти бе идвала да живее при нас, но напрежението в семейния ни живот стана твърде голямо, за да я задържим за постоянно. Преди няколко години, на двайсет и една, тя се бе омъжила за човек, който я биеше и я напусна, вече бременна. Две години след това беше преценено, че тя не се справя, че твърде често прибягва до насилие, докато отглежда малкия си син, и сега детето се намираше при приемни родители. По-късно Сали се пребори с алкохолизма, но постигна единствено втори пагубен брак. Сега живееше в хостел в Манчестър. Майка й Джийн беше починала и Сали разчиташе на нас за обич и подкрепа. Никога не ни поиска пари. А аз никога не се отървах от мисълта, че нося отговорност за нещастния й живот.
Джени лежеше по гръб, така че аз се пресегнах за телефона. Обаче не беше Сали, а Бърнард, вече стигнал до средата на изречението. Не говореше, а бръщолевеше. Чувах зад гърба му оживен коментар, заглушен от полицейска сирена. Опитах да го прекъсна, като го извиках по име. Първото разбираемо нещо, което чух, беше:
— Джереми, чу ли ме? Там ли си?
Усетих как се смалявам вътре в дъщеря му.
— Бърнард, и една дума не разбрах. Започни отначало и по-бавно.
Джени ми правеше знаци — предлагаше да вземе слушалката от мен. Но Бърнард вече отново говореше. Поклатих глава и приковах поглед във възглавницата.
— Пусни си радиото, мило момче. Или по-добре телевизията. Залели са я като река. Няма да повярваш…
— Бърнард, кой какво е залял?
— Нали ти казах? Събарят Стената! Не е за вярване, но аз го гледам в момента: източноберлинчани минават през…
Първата ми, при това егоистична мисъл беше, че от мен не се иска да действам незабавно. Не се налагаше да напусна леглото, да изляза навън и да направя нещо полезно. Обещах на Бърнард, че аз ще го потърся, затворих телефона и съобщих на Джени новината.
— Изумително!
— Невероятно!
Положихме всички усилия да задържим значението на случващото се на известно разстояние, защото все още не бяхме част от света, от борбената общност на облечените хора. Един важен принцип беше поставен на карта: да запазим първенството на брачния живот. Така че продължихме. Но магията беше развалена. Весели тълпи нахлуваха в ранния утринен сумрак на спалнята ни. И двамата се намирахме другаде. Накрая Джени каза:
— Хайде да слезем долу и да го видим.
Стояхме във всекидневната по халати, с чаши чай в ръка и не откъсвахме поглед от телевизора. Не изглеждаше в реда на нещата да седим. Източноберлинчани, по найлонови анораци и избелени джинсови якета, бутаха колички, държаха децата си за ръце и се нижеха покрай контролно-пропускателния пункт „Чарли“, без да ги проверяват. Камерата подскачаше и досадно се люшкаше, когато хората разтваряха широко ръце за прегръдки. Разплакана жена, приличаща на привидение заради единствения телевизионен прожектор, който я осветяваше, разпери ръце с намерението да говори, но думите й заседнаха в гърлото. Тълпи западноберлинчани надаваха приветствени викове и удряха добронамерено по покрива на всеки храбър, нелепо изглеждащ трабант, пробиващ си път към свободата. Две сестри се бяха вкопчили една в друга и не искаха да се разделят, за да дадат интервю. Двамата с Джени се просълзихме, а когато децата се втурнаха в стаята, за да я поздравят с пристигането, малката драма на срещата, прегръдките и гушкането на килима на всекидневната почерпиха допълнителна трогателност от радостните събития в Берлин и Джени открито се разрида.
Час по-късно Бърнард отново се обади. Вече от четири години се обръщаше към мен с „мило момче“ — подозирам, че започна, откакто станах член на джентълменския клуб „Гарик“. Според Джени това беше разстоянието, изминато от времето на „другарю“.
— Мило момче, искам да замина за Берлин възможно най-скоро.