— Не мисля, че Джун би сметнала това за голям комплимент.
Бърнард вдигна пластмасовата си чаша, за да може слънчевата светлина, нахлула в салона, да се пречупи през шампанското.
— Кой би го сметнал в наши дни? Но имаше една-две години, когато тя защитаваше каузата като тигрица.
— До Горж дьо Вис.
Бърнард усещаше кога искам да измъкна информация. Облегна се назад и се усмихна, без да ме поглежда.
— Това ли са времената, до които си стигнал сега?
— Време е да направя нещо по въпроса.
— Разказвала ли ти е тя някога за скарването ни? В Прованс, когато се връщахме от Италия, поне седмица преди да стигнем до пролома?
— Мисля, че не го е споменавала.
— Стана на един перон близо до град, чието име сега не си спомням. Чакахме междуградския влак, за да ни откара до Арл. Гарата не беше покрита, беше по-скоро нещо като спирка, ужасно разнебитена. Чакалнята беше изгоряла. Мъчеше ни жега, нямаше сянка и нямаше къде да седнем. Бяхме уморени, а влакът закъсняваше. При това други хора освен нас там нямаше. Перфектни условия за първата ни семейна разправия… В един момент оставих Джун при багажа и взех да крача по перона — знаеш как го прави човек, когато времето се влачи, — докато не стигнах до самия му край. Беше пълно с боклуци. Струва ми си, че някой беше разлял варел с катран или боя. Паветата бяха разместени, пробилата си път трева беше изсъхнала от жегата. В дъното, настрани от релсите, имаше туфа с арбутус и кой знае как този вечнозелен храст вирееше направо великолепно. Тъкмо му се любувах, когато забелязах движение по едно листо. Приближих и тогава го видях — там енергично се стрелкаше водно конче, Sympetrum sanguineum; по всичко личеше, че е мъжко, беше яркочервено на цвят. Тези кончета не са много редки, но това имаше изключително големи размери, беше красавец… За моя изненада успях да го захлупя с шепи, а после хукнах назад по перона до мястото, където стоеше Джун, и я накарах да го подържи, докато се ровех в чантата за полевия ми комплект. Отворих го, извадих стъкленицата с отрова и помолих Джун да донесе създанието. Тя все още държеше шепите си схлупени, но ме гледаше с някакво странно изражение, приличащо на ужас. Попита ме: „Какво се каниш да правиш?“. Отвърнах й: „Искам да го занеса у дома“. Тя не се приближи и продължи: „Искаш да кажеш, че ще го убиеш.“ — „Разбира се, признах си аз. Много е красиво“. Джун констатира с хладна логика: „Красиво е, затова искаш да го убиеш“. Джун, както знаеш, е отрасла близо до село и никога не е изпитвала особени угризения заради убиването на мишки, плъхове, хлебарки, оси — всъщност заради каквото и да е, причинявало някакво неудобство. Горещината не се търпеше и не беше моментът да започнем нравствен спор за правата на насекомите. Затова казах: „Джун, моля те, просто ми го донеси“. Може би говорех твърде грубо. Тя се отдалечи с още половин крачка от мен и видях, че се кани да пусне водното конче. Обадих се: „Джун, знаеш колко важно е това за мен. Ако го пуснеш, никога няма да ти го простя“. Тя се бореше със себе си. Повторих думите си и тогава Джун се приближи, беше изключително навъсена, пусна водното конче в ръцете ми и остана да гледа как го слагам в епруветката с отрова и я прибирам. Мълчеше, докато подреждах нещата в комплекта, и после, може би защото се обвиняваше, че не е пуснала водното конче на свобода, беше обзета от истински гняв господен.
Количката с напитки правеше втората си обиколка и Бърнард замълча, докато не реши, че не иска да си поръча второ шампанско.
— В най-добрия дух на караниците и тази разправия бързо се придвижи от конкретното към общото. Отношението ми към онази клета твар било типично за отношението ми към повечето други неща, включително и към самата нея. Държал съм се хладно, теоретизирал съм, бил съм арогантен. Никога не съм показвал емоции, а съм пречел и на нея да ги показва. Тя се чувствала наблюдавана, анализирана, част от моята сбирка с насекоми. Аз съм се интересувал само от абстрактното. Твърдял съм, че обичам „сътворението“, както го наричаше тя, но всъщност съм искал да го контролирам, да го лиша от живот, да му слагам етикети и да го подреждам. И политическите ми убеждения оказвали влияние. Безпокояла ме не толкова несправедливостта, колкото хаосът. Привличало ме не толкова братството между хората, колкото ефективното им организиране. Искал съм общество с казармен ред, основан на научни теории. Стояхме там на безмилостното слънце и тя ми крещеше: „Ти дори не харесваш хората от работническата класа! Никога не разговаряш с такива хора. Представа нямаш какви са. Отвращаваш се от тях. Искаш само да заемат местата си, наредени един след друг, както проклетите ти насекоми!“.