— Виж какво, Бърнард, онова, което тя ми каза, не е по-лично от твоята история за разправията ви на гарата. Ако искаш да знаеш, основното в историята е каква смела стъпка е било това за едно младо момиче по онова време, доказателство колко си я привличал. Всъщност ти си се представил доста добре. Оказва се, че много те е бивало за тази работа; тя използва думата гений. Разказа ми, че на подскоци си прекосил стаята, отворил си прозореца, докато е бушувала буря, и си надал рев като Тарзан, а вятърът е вкарал вътре хиляди листа…
На Бърнард се наложи да се надвиква с дизеловия генератор.
— Божи милостиви! Та това не беше тогава! Беше две години по-късно! Случи се в Италия, когато живеехме над онзи старец, Масимо, и гърчавата му жена. Те не позволяваха да се вдига никакъв шум в къщата. Ходехме навън, в полето, навсякъде, където намерехме място. После една нощ се разрази страхотна буря, принуди ни да останем вкъщи и беше толкова шумно, че те изобщо не ни чуха.
— Ами… — започнах аз, но гневът на Бърнард се беше насочил към Джун.
— Какво си е въобразявала тя, какви са тия измислици? Фалшифицирала е истината, това е правила! Първия път беше катастрофа, отвратителна и пълна катастрофа! Джун го е преправила, представила ти е някаква официална версия. Да замаже, както винаги.
— Ако искаш да поправиш грешката й…
Бърнард ми хвърли поглед, в който бе съсредоточено цялото му презрение, и продължи нататък с думите:
— Моята представа за мемоари не е да се пише за сексуалния живот на човека като за някакво скапано шоу. Ти така ли смяташ, до това ли се свежда накрая животът? До чукането? До сексуални завоевания и провали? Колкото да се посмеят хората?
Минавахме покрай една подвижна телевизионна станция. В камиона се виждаха екраните на десетина монитора, които показваха един и същи образ: репортер се мръщи на записките в едната си ръка, докато в другата държи разсеяно микрофон, люшкащ се на оплетения кабел. От тълпата долетя висока въздишка, дълъг, надигащ се неодобрителен стон, който започна да се засилва, докато не се превърна в рев.
Внезапно Бърнард промени намеренията си и рязко се обърна към мен.
— Боже, щом толкова държиш да знаеш — извика той, — ето какво ще ти кажа! Жена ми може да проявяваше интерес към поетичната истина, към духовната истина или към собствената си лична истина, но пет пари не даваше за истината, за фактите, за онзи вид истина, която двама души могат да признават независимо един от друг. Тя създаваше модели, сътворяваше митове. После преправяше фактите, за да им съответстват. За Бога, забрави за секса! Ето ти темата: как хора като Джун изкривяват фактите, за да подхождат на идеите им, вместо да е обратното. Защо хората правят това? Защо никога не спират да го правят?
Докато се колебаех дали да му дам очевидния отговор, стигнахме до края на тълпата. Две или три хиляди души се бяха струпали там с надеждата да видят как Стената рухва в своята най-важна символична точка. Върху високите дванайсет фута циментови блокове, препречващи достъпа до Вратата, редица от млади и нервни източногермански войници, на които бе дадена команда „свободно“, стояха, обърнати на запад. Бяха си затъкнали служебните револвери отзад на кръста — да не се виждат. Пред редицата нагоре-надолу крачеше офицер, пушеше и наблюдаваше тълпата. Зад войниците се издигаше осветената олющена фасада на Бранденбургската врата, върху която знамето на Германската демократична република едва потрепваше. Бариери удържаха тълпите, а разочарованият ропот сигурно беше заради западноберлинската полиция, разположила своите камионетки пред циментовите блокове. Когато стигнахме там, някой замери един от войниците с пълна кутия бира. Кутията прелетя високо и бързо, оставяйки следа от бяла пяна, която се открои на светлината на лампите, но когато профуча над главата на младия войник, от тълпата веднага се разнесоха неодобрителни викове и призиви на немски против насилието. Начинът, по който се разпространяваше звукът, ми даде да разбера, че десетки хора се бяха покатерили на дърветата.
Не беше трудно да си пробием път и да стигнем отпред. Сега, когато бяхме сред тълпата, тя се оказа по-цивилизована и по-разнородна, отколкото си мислех. Малки деца седяха на раменете на родителите си и виждаха не по-зле от Бърнард. Двама студенти продаваха балони и сладолед. Стар мъж с тъмни очила и бял бастун стоеше неподвижно, наклонил глава — слушаше. Около него бе оставено голямо празно пространство. Когато стигнахме до бариерата, Бърнард ми посочи западноберлински полицай, който разговаряше с източногермански офицер.