Не беше възможно. Помислих си, че ми се привижда — един як мъж не може да удря дете по такъв начин, с неудържимата сила на омразата, изпитвана от възрастния. Главата на детето се отметна назад, ударът го отнесе, заедно със стола, на който седеше, почти до моята маса. Облегалката се удари в пода и това попречи на главата му да пострада. Келнерката тичаше към нас и едновременно с това викаше мадам Ориак. Не бях решил да се изправям, но се оказах на крака. За миг срещнах погледа на жената от Париж. Тя не помръдваше. После мрачно кимна. Младата келнерка беше прегърнала детето, седеше на пода и на пресекулки — мелодично, като глас на флейта — изразяваше своята загриженост; спомням си, че като стигнах до масата на бащата, си помислих, че това е прекрасен звук.
Съпругата му бе станала от мястото си и превзето казваше на момичето:
— Вие не разбирате, мадмоазел. Заради вас ще стане още по-лошо. Той ще започне да пищи, макар да знае какво го очаква. Винаги постига своето.
Мадам Ориак не се виждаше. И отново не бях взел решение, не бях преценил в какво се забърквам. Мъжът беше запалил цигарата си. Изпитах известно облекчение, че ръцете му треперят. Той не ме погледна. Заговорих му с ясен, разтреперан глас, сравнително правилно, но фактически без да употребявам идиоми. Не владеех езика до съвършенство като Джени. Говоренето на френски извисяваше както чувствата, така и думите ми до някаква театрална, неловка тържественост и както стоях там, за кратко време имах усещането, че съм от онези неизвестни френски граждани, изникнали от нищото в преломен момент от историята на своя народ, за да импровизират думите, които тази история ще запише върху камък. Дали пък това не беше Клетвата в залата за игри с топка[10]? Дали не бях Камий Демулен в кафе „Фоа“[11]?
Всъщност всичко, което казах, беше буквално: „Мосьо, отвратително е да се удря дете по този начин. Вие сте животно; животно сте, мосьо. Ако не ви е страх да се биете с човек с вашия ръст, с радост ще си разбия мутрата“.
Нелепата грешка на езика накара мъжа да се отпусне. Той ми се усмихна и бутна стола си, за да го отдалечи от масата. Виждаше среден на ръст бледен англичанин, който още държеше салфетката си в ръка. От какво можеше да се плаши един мъж с татуирани жезли на всеки от издутите си бицепси?
— Ta gueule[12]? Ще бъда щастлив да ти помогна да я разбиеш!
И той посочи с глава към вратата.
Последвах го покрай празните маси. Направо не ми се вярваше. Отивахме навън. Някаква безразсъдна възбуда направи крачките ми по-леки и аз сякаш се реех над пода на ресторанта. Когато излизахме, мъжът, когото бях предизвикал, остави летящата врата да ме блъсне. Поведе ме оттатък безлюдния път към бензиновата колонка, която се виждаше под една улична лампа. Обърна се, за да ме погледне и да приключи с въпроса, но аз вече бях взел решение и още докато вдигаше ръце, моят юмрук летеше към лицето му, следван от цялата тежест на тялото ми. Ударих го енергично право в носа, с такава сила, че когато чух да изхрущява костта, усетих как изпука и едно от кокалчетата ми. Последва изпълнен с доволство миг, в който той очевидно беше зашеметен, но не падна. Ръцете му се отпуснаха край тялото, а той стоеше и ме гледаше, докато го удрях с лявата ръка — един, два, три пъти: лице, шия, корем, — докато не падна. Понечих да го ритна и мисля, че можех да го ритам и да го тъпча до смърт, ако не бях чул глас, а когато се обърнах, видях тънка фигура на осветения праг оттатък пътя. Гласът беше спокоен. Monsieur, je vous prie. Ça suffit[13].
Веднага разбрах, че въодушевлението, което ме ръководеше, няма нищо общо с възмездието и справедливостта. Ужасен от себе си, отстъпих назад.
Пресякох пътя и последвах жената от Париж вътре. Докато чакахме полицията и линейка, мадам Ориак превърза ръката ми с бинт и отиде зад бара да ми сипе коняк. А на дъното на хладилника намери последния сладолед от лятото за момчето, което още седеше на пода и се съвземаше в майчинската прегръдка на красивата млада келнерка. Която, трябва да се каже, беше поруменяла и изглеждаше изпълнена с голямо щастие.
Част четвърта
Сен Морис дьо Навасел, 1946 г.
През пролетта на 1946 година, когато вече е съществувала новоосвободена Европа и е имало изгоден валутен курс, тъстът и тъща ми — Бърнард и Джун Тремейн — заминали на меден месец във Франция и Италия. Двамата се запознали през 1944 година в административния център на Лондонския университет в Блумсбъри, за който работели. Бащата на съпругата ми, завършил научния факултет на Кеймбридж, бил назначен на канцеларска длъжност с известно отношение към разузнаването. Ставало дума за някакви специални доставки. Тъща ми — лингвист, работела в служба, която поддържала връзка с правителството в изгнание или, както обикновено го казваше самата тя, оправяла обърканите чувства на Свободните французи. Случвало се да се озове в една и съща стая с Дьо Гол. Преводаческата работа по проект, включващ превръщането на шевни машини с педал в генератори на електрически ток, я отвела до офиса на бъдещия й съпруг. Разрешили им да напуснат едва близо година след края на войната. Оженили се през април. Идеята им била да прекарат лятото в пътуване, преди да се установят в мирното време, брачния живот и цивилната работа.
10
В началото на Френската революция, през юни 1789 г., депутатите от третото съсловие се събират в залата за игри с топка на Генералните щати и дават клетва да не се разпускат, докато не изработят конституция. — Б. пр.
11
През юли 1789 г. Камий Демулен (1760–1794), една от големите фигури на Френската революция, скача на една маса в кафе „Фоа“ и със сабя в едната ръка и пистолет в другата призовава парижани на въоръжена борба. — Б. пр.