Можели всеки момент да си тръгнат, но те, семейство Тремейн, били търпеливи. Това било тяхното малко изкупление за удобната им война. Било също така и израз на техния идеализъм — „да спечелиш мира“ и да помогнеш в „построяването на нова Европа“. Но заминаването им от Леричи било доста тъжно. Никой не го забелязал. Скърбящите италианци се грижели за свой умиращ родител на последния етаж и къщата била пълна с роднини. Червеният кръст се разтърсвал от скандал за злоупотреби. Една сутрин в началото на август Бърнард и Джун се измъкнали призори, за да чакат на шосето автобуса, който да ги откара на север, в Генуа. Както стояли там в сумрака, потиснати и почти без да разговарят, те положително са щели да са доволни от своя принос към нова Европа, ако са знаели, че е заченато първото им дете — дъщеря им, моята съпруга, която един ден ще поведе сериозна битка за място в Европейския парламент.
Пътували с влак и автобус на запад през Прованс, през леещи се порои и електрически бури. В Арл се запознали с френски държавен чиновник, който ги откарал до Лодев в Лангедок. Казал им, че ако останат в неговия хотел за седмица, ще ги вземе със себе си в Бордо. Небето се изчистило и понеже още две седмици не било необходимо да се завръщат в Англия, тръгнали да обикалят околностите пеша.
Това е област, където високите карстови плата се издигат на хиляда фута над крайбрежната равнина. На места живописните скали се спускат стотици стъпки отвесно. Лодев се намира в началото на един от проходите — тогава на тесен междуселски път, сега на оживеното шосе RN 9. Изкачването нагоре все така впечатлява, но при сегашното голямо движение едва ли би било приятно да ходиш пеша. В онези дни човек е можел да прекара един спокоен ден, като поеме нагоре между извисяващите се скални формации и не спре да се катери, докато не види пред себе си на трийсет мили в южна посока блестящата ивица на Средиземно море. Семейство Тремейн пренощували в градче на име Льо Келар, където си купили овчарски шапки с широки периферии. На другата сутрин слезли от пътя и тръгнали на североизток през Кос дьо Ларзак, като всеки носел по два литра вода.
Районът е един от най-безлюдните във Франция. Сега хората там са още по-малко, отколкото преди сто години. Потънали в прахоляк пътеки, които не са маркирани и на най-добрите карти, се вият през местности, обрасли с пирен, прещип и чемшир. Изоставени стопанства и селца се гушат в долчинки с изумителна зеленина, където малките пасища са разделени от древни стени с циклопска зидария, а пътеките между тях, оградени с високи къпинови храсти, шипки и дъбове, напомнят на родната Англия. Но скоро всички те отново отстъпват пред пустошта.
Към края на деня семейство Тремейн попаднали на Долмен дьо ла Прюнаред, една праисторическа гробищна могила. Само на няколко ярда по-нататък се стигало до дълбок пролом, прорязан в скалите от река Вис. Спрели там, за да довършат провизиите си — огромни домати от сорт, какъвто не били виждали в Англия, хляб отпреди два дни, станал на камък, и наденица — saucisson, — която Джун нарязала с джобното ножче на Бърнард. Мълчали от часове, а сега, седнали на хоризонталната плоча на долмена, вперили поглед на север, оттатък пропастта, към Кос дьо Бланда и отвъд платото, където се издигали Севените, започнали оживено да обсъждат пътя си за следващия ден през прекрасния чужд пейзаж и този разговор се слял с чувството им за живота, който им предстои. Бърнард и Джун били членове на Комунистическата партия и говорели за бъдещето. В продължение на часове всичко — трудно разрешими подробности от битието, бебето, разстоянията между селата, изборът на пътеки, разгромяването на фашизма, класовата борба и големият двигател на историята, поела в посока, вече известна на науката и предоставила на партията неотменимото право да управлява — се смесило в една зашеметяваща картина, в мамещ ги път, започнал от началото на тяхната любов и преминал през огромното пространство от плата и планини, които, докато те разговаряли, почервенели, а после потъмнели. Мракът настъпвал заедно с безпокойството на Джун. Дали вече не е губела вяра? Изкусителна била тази тишина без възраст, която сякаш искала да я погълне, но всеки път, когато Джун спирала собствените си оптимистични приказки, за да й обърне внимание, празнотата се запълвала от звучните баналности на Бърнард, от милитаризирания вакуум, от „фронта“, „атаката“ и „враговете“ на марксистко-ленинската мисъл.