Кучетата продължили бунтарското си придвижване. Джун вървяла заднешком. Не се осмелявала да побегне. Извикала Бърнард веднъж, втори път, трети път. В слънчевия въздух гласът й прозвучал съвсем слабо. Това накарало кучетата да тръгнат по-бързо; вече почти тичали. Не трябвало да показва страха си. Но те щели да го подушат. Значи, не трябвало да изпитва страх. Ръцете й треперели, докато пипнешком търсела камъни по пътеката. Намерила три камъка. Хванала единия с дясната си ръка, а другите два държала с лявата, притисната до тялото. Оттегляла се странично, с лявото си рамо към кучетата. На едно място пътеката хлътвала, Джун се препънала и паднала. В бързината да стъпи отново на краката си тя почти отскочила от земята.
Още стискала камъните. Била си наранила ръката над лакътя. Дали миризмата от раната нямало да настърви кучетата? Помислила да изсмуче кръвта, но тогава трябвало да се откаже от камъните. Оставали повече от сто ярда до завоя на пътя. Кучетата били на двайсет ярда и скъсявали разстоянието. Когато най-сетне спряла, тя напуснала тялото си и се обърнала, за да ги погледне; отделената от себе си Джун се приготвила да наблюдава с безразличие — не, по-лошо, с примирение — как една млада жена бива изядена жива. Забелязала с отвращение, че издава някакво скимтене с всяко издишване на въздух, а от мускулния спазъм левият й крак така треперел, че вече не можел да поема тежестта й.
Облегнала се на малък дъб, наклонен над пътеката. Усещала раницата между себе си и дървото. Без да изпуска камъните, смъкнала раницата от раменете си и я сложила пред себе си. На петнайсет крачки от нея кучетата спрели. Джун осъзнала, че се е вкопчила в една последна надежда: страхът й може би просто се дължал на глупостта й. В същия миг надеждата й се разсеяла, защото се чуло ръмженето на по-едрото куче — равномерно боботене. По-дребното прилепило тяло към земята и стояло така, с напрегнати предни крака, готово да скочи. Другарят му започнал бавно да се придвижва наляво, без да скъсява разстоянието, така че станало възможно и двете кучета да бъдат в полезрението й само ако стрелка с очи ту едното, ту другото. По този начин ги виждала като вибрираща маса от несвързани детайли: необичайни, черни на цвят венци, отпуснати черни устни, очертани от бяла ивица, пукащи се мехурчета слюнка, гънки на езика, които се изглаждат по краищата му, жълто-червено око и гноен секрет, засъхнал в козината, отворени язви на предния крак и малко пяна, задържала се в отворената паст във формата на V, дълбоко в ъгълчето на челюстта, към която очите й все се връщали. Кучетата носели със себе си собствен облак от мухи. Някои от мухите вече дезертирали и кацали по нея.
Бърнард не изпитвал удоволствие от рисуването, нито пък скиците му приличали на видяното. Представяли онова, което знаел или което искал да знае. Диаграми или карти, на които по-късно щял да нанесе липсващите названия. Ако не успеел днес да разбере намеренията на тези гъсеници, можел поне да ги очертае и после лесно да се осведоми от справочниците. Бил изобразил една гъсеница във формата на овал. Отблизо ставало ясно, че гъсениците не са кафяви, а са на изящни оранжеви и черни ивици. На диаграмата си бил сложил само един вид ивици, нанесени старателно, пропорционално на дължината, а начертани с молив стрелки сочели цветовете. Преброил пътуващите в кервана — нелека задача, когато всеки участник се слива с тялото на следващия. Записал броя: двайсет и осем. Нарисувал водача анфас, като запазил относителния размер, разположението на челюстите и на фасетъчните очи. Както бил приклекнал и бузата му се била ожулила от пътеката, защото искал да види отблизо главата на гъсеницата водач и непроницаемото му лице, Бърнард си мислел за това, че съжителстваме на планетата със създания, които са ни толкова странни и чужди, колкото и ако са дошли от космоса. Ние обаче им даваме имена и спираме да ги забелязваме, или пък размерите им ни пречат да ги виждаме. Бърнард си напомнил да сподели тази мисъл с Джун, която в момента сигурно се връщала по пътеката, за да го потърси, и вероятно малко му се сърдела.
Джун заговорила на кучетата — първо на английски, после на френски. Насилила се да приказва, за да се пребори с прилошаването. С уверения тон на господарка дала команда на по-голямото куче, което стояло разкрачено и продължавало да ръмжи.
— Ça suffit!