Джун знаеше как Бърнард е описвал този момент, но твърдеше, че самата тя няма свой спомен за жената в черно. Когато през 1989 година прекосих Ла Вакери на път за долмена, видях, че в основата на паметника са изписани цитати на латински. Нямаше имена на загинали във войната.
По времето, когато се изкачили на хълма, настроението им отново се оправило. Зад гърба им имало чудесен изглед към пролома на осем мили от тях и можели да проследят извървяното през сутринта като по карта. Тъкмо там започнали да се губят. От рисунката на мадам Ориак не ставало ясно след колко време трябва да се отклонят от пътя, който минава край Бержери дьо Тедена. Завили прекалено рано, подлъгани от една от прокараните от ловци примамливи пътеки, които се пресичат сред обраслите с мащерка и лавандула ливади. Не се притеснили. Тук-там из местността се издигали доломитни скали, в които времето било издълбало кули и порутени сводове, а това създавало впечатлението, че вървят из руините на древно село, заобиколено от радваща окото градина. Щастливо се лутали повече от час в посока, която смятали за вярна. Очаквали да попаднат на широк песъчлив път, водещ до пътеката, която се спуска стръмно под Па дьо л’Азе и стига до Ле Салс. Но дори и с най-добрата карта нямало да я намерят лесно.
Когато следобедът преминал в ранна вечер, започнали да усещат, че са уморени и ядосани. Бержери дьо Тедена е дълга, ниска плевня, която в този момент се очертавала на хоризонта, и те тъкмо се изкачвали бавно по лекия наклон, за да се върнат до нея, когато чули от западна посока странен звук, нещо като потракване. С приближаването си звукът се разсипал на хиляди мелодични късчета, сякаш глокеншпили, ксилофони и маримби се надпреварвали в неистов контрапункт. Това породило в съзнанието на Бърнард образа на студена вода, лееща се по гладки скали.
Спрели на пътеката и зачакали. Стояли като омагьосани. Най-напред видели облак прах с цвят на охра, озарен изотзад от ниското, все още свирепо слънце, а после първите овце се появили иззад завоя на пътеката, стреснати от внезапната среща, но неспособни да тръгнат срещу овчата река, напираща подире им. Бърнард и Джун се покачили на една скала и останали там сред вдигналия се прах и дрънченето на звънците в очакване стадото да отмине.
Овчарското куче, което тичало най-отзад, ги забелязало, но не им обърнало внимание. Повече от петдесет ярда след него вървял местният berger — овчарят. И той като кучето ги забелязал, но не проявил никакво любопитство. Щял да ги отмине само с едно кимване, но Джун скочила на пътеката пред него и го попитала за пътя до Ле Салс. Мъжът направил още няколко крачки, преди наистина да спре, но не отговорил веднага. Бил с големи увиснали мустаци, каквито по традиция имали овчарите, и като тях носел широкопола шапка. Бърнард се почувствал като измамник и поискал да свали своята. Смятайки, че нейният дижонски френски може да не е разбираем, Джун започнала бавно да повтаря казаното. Овчарят наместил излинялото одеяло, което носел на раменете си, кимнал по посока на овцете и бързо отишъл в началото на стадото. Промърморил нещо, което не чули, но решили, че иска да го последват.