След двайсет минути мъжът тръгнал през просека между пиниите и кучето подкарало овцете нататък. Бърнард и Джун били минавали оттам вече три-четири пъти. Озовали се на малка поляна в края на една скала и видели пред себе си слънцето ниско над хоризонта, смаляващите се хребети на възморави ниски хълмове и морето, простряло се в далечината. Това била същата гледка, на която се наслаждавали на утринната светлина над Лодев преди три дни. Били в края на платото, оставало само да се спуснат. Завръщали се у дома.
Развълнувана, вече трепетно предчувстваща радостта, която ще изпълни живота й, после живота на Джени, моя живот и живота на децата ни, докато овцете се блъскали в нея на тясното пространство до ръба на скалата, Джун се обърнала, за да благодари на овчаря. Кучето вече подбирало стадото надолу по тясна камениста пътека, която минавала под огромната скална маса на Па дьо л’Азе. „Само колко е красиво!“, опитала се Джун да надвика звънците. Мъжът я погледнал. Думите й не значели нищо за него. Обърнал се, а Джун и Бърнард го последвали по пътя надолу.
Може би този berger също бил обзет от мисли за дома, или пък (това беше по-циничното тълкуване на Бърнард) вече имал нещо наум и затова бил по-разговорлив по обратния път. Не било обичайно, обяснил той, да сваля овцете от платото чак толкова рано. Transhumance — сезонното преместване на добитъка — започвало през септември. Неговият брат обаче неотдавна загинал при катастрофа с мотор и той се прибирал, за да уреди някои неща. Щял да обедини две стада, да продаде някои животни; имало имоти за продан и дългове за погасяване. Разказът му, изобилстващ с дълги паузи, ги отвел на пътека, която се спускала през дъбова гора, стигала до един порутен овчарник — bergerie, собственост на чичото на мъжа, прекосявала сухо дере, после минавала през още една дъбрава, докато накрая не се озовали в подножието на хълм, увенчан с пинии, на широка, осветена от слънцето площадка, надвиснала над долина с лозя и дъбове. Долу в ниското, на не повече от миля, било село Сен Прива, кацнало в края на малка клисура, прорязана от поточе. Наместил се удобно между наклонените тераси на хълма, огрян от залязващото слънце, с изглед изцяло към долината, се виждал друг овчарник от сив камък. Досами него от едната му страна имало малка нива, към която кучето гонело последните овце. На север, сред просторния скален амфитеатър зъберите в края на платото се издигали стръмно, като леко се извивали на северозапад, Овчарят ги поканил да спрат и да седнат пред каменния овчарник, докато иде да налее вода от своя извор. Джун и Бърнард седнали на една скална издатина, опрели раници на топлата, неравна повърхност, и гледали как слънцето залязва зад хълмовете към Лодев. Светлината станала пурпурна, излязъл хладен ветрец, а цикадите променили своята тоналност. И двамата мълчали. Овчарят се върнал с бутилка от вино, напълнена с вода, и те пили един след друг. Бърнард нарязал прасковите от мадам Ориак на парчета и си ги поделили. Мъжът, чието име те още не знаели, бил изчерпал възможностите си за разговор и спрял да общува. Но мълчанието му било успокояващо, приятелско и както седели там тримата един до друг, в средата с Джун, загледана в озареното небе на запад, тя усетила, че я изпълва безкраен покой. Дълбокото й, безметежно удовлетворение я накарало да мисли, че за първи път в живота си изпитва щастие. Преживяването й отпреди две вечери на Долмен дьо ла Прюнаред било предчувствие, заглушено от оживените разговори, добрите намерения и плановете как да се подобри материалното положение на непознати хора. Онова, което се намирало между тогавашното и сегашното време, били черните кучета и овалът от светлина, който, макар че тя вече не го виждала, съществувал и увеличавал нейната радост.
Чувствала се в безопасност на това малко късче земя, сгушено под високия зъбер на платото. Била предадена на самата себе си, била променена. На това място, сега и тук. Положително такава била целта, към която се стремяло съществуването и която толкова рядко постигало — да се наслади на себе си изцяло в настоящето, на мига в цялата му простота; да оцени мекия, потъмняващ летен въздух, мириса на стъпканата под краката й мащерка, своя глад, утолената си жажда, топлината на камъка, която усещала през ризата, вкуса от прасковата в устата, лепкавата ръка, подбитите нозе, умората, съставена от пот, слънце и прах, затънтеното и прекрасно място, и двамата мъже, единият от които познавала и обичала, и другият, на чието мълчание се доверявала и който чакал от нея — сигурна била в това — да предприеме следващата, неизбежна стъпка.