Когато помолила да разгледа овчарника отвътре, мъжът сякаш скочил на крака още преди да е задала докрай въпроса си и вече вървял към входната врата в северния край. Бърнард казал, че се е настанил прекалено удобно, за да помръдне. Джун последвала овчаря в пълния мрак. Той запалил лампа и я вдигнал високо, за да й даде възможност да огледа. Джун направила една-две крачки и спряла. Усещала се сладникавата миризма на слама и прах. Постройката била дълга, като хамбар, с островръх покрив, разделена на два етажа от арката на каменния таван, която се била срутила в единия ъгъл. Подът бил от отъпкана пръст. Един миг Джун стояла в мълчание, докато мъжът търпеливо чакал. Когато накрая тя се обърнала и попитала: „Колко?“ — Combien?, той веднага бил готов с цената.
Струвала равностойността на трийсет и пет лири и към нея имало и двайсет акра земя. Джун разполагала у дома с достатъчно спестени пари, за да й стигнат за по-нататък, но едва следващия следобед събрала куража да каже на Бърнард какво е направила. За нейно учудване той не й се противопоставил с поток от смислени доводи колко е нужно най-напред да си купят къща в Англия, или че не е морално да притежават две къщи, когато толкова много хора по света са бездомни. На другата година се родила Джени и Джун се завърнала в bergerie едва през лятото на 1948 година, когато сложила началото на редица скромни подобрения. Добавила различни нови постройки в местния стил, за да се подслони нарастващото семейство. През 1955 година изворът бил надлежно каптиран. През 1958-а прокарала електричество. С течение на годините оправила терасирането, каптирала втори, по-малък извор, за да напоява градините с праскови и маслини, които засадила, и направила очарователен и типично английски лабиринт от чимширените храсти, които растели по хълма.
През 1951 година, след раждането на третото им дете, Джун взела решение да живее във Франция. През повечето време децата били при нея. Случвало се и да живеят за по-дълги периоди при баща си в Лондон. През 1957 година ходели на училище в Сен Жан дьо ла Блакиер. През 1960 година Джени постъпила в лицея в Лодев. През своето детство децата на семейство Тремейн пътували напред-назад между Англия и Франция, наглеждани по влаковете от любезни дами или от енергични универсални лели[17] по пътя им между родителите си, които не искали да живеят заедно, но и не искали да се разделят окончателно. Джун, която била сигурна в съществуването на злото и на Бог и била убедена, че и двете не са съвместими с комунизма, открила, че нито може да убеди Бърнард да бъде с нея, нито да го остави. На свой ред той я обичал и бил вбесен от решението й да води затворен живот, лишен от социална отговорност.
Бърнард напуснал партията и се превърнал в „гласа на разума“ по време на Суецката криза. Биографията му на Насър привлякла вниманието и скоро след това той се превърнал в забавния, добре приеман радикал в дискусионните програми на Би Би Си. На балотажа през 1961 година бил кандидат на лейбъристите и с достойнство загубил. През 1964 година опитал отново и успял. Горе-долу по това време Джени заминала, за да следва, а Джун, опасяваща се, че дъщеря й се намира прекалено много под влиянието на Бърнард, й изпратила още през първия семестър едно от ония старомодни, пълни със съвети писма, които родителите понякога пишат на заминаващите си деца. В него Джун казвала, че няма вяра на абстрактните принципи, в името на които „ревностни интелектуалци кроят планове да направят социални промени“. Единственото, в което си позволявала да вярва — казала тя на Джени, — били „краткосрочни, практически и поддаващи се на реализация цели“. „Всеки трябва да поема отговорност за собствения си живот и да се опита да го направи по-хубав, най-напред в духовен аспект, а при нужда — и в материален. Пукната пара не давам за политическите възгледи на човека. Ако ме питаш, Хю Уол (политически колега на Бърнард), с когото се запознах на една вечеря миналата година в Лондон и който тогава надприказва всички на масата, не е пò стока от тираните, които обича да заклеймява…“
Джун публикува три книги през живота си. В средата на петдесетте — „Мистично милосърдие: избрани текстове от света Тереза от Авила“. Десетилетие по-късно — „Дивите цветя на Лангедок“, а две години подир нея — кратка брошура наръчник: „Десет медитации“. С течение на времето все по-рядко се случваше да пътува до Лондон. Стоеше си в bergerie, разширяваше знанията си, медитираше, грижеше се за имота, докато болестта не я принуди да се премести в Англия през 1982 година.
17
Една от функциите на Организацията на Универсалните лели, създадена през 1921 г. от Гъртруд Маклийн, е била да осигурява придружители за децата, които пътуват сами. — Б. р.