Докато вървях по шеметно вихрещия се мокет, който продължаваше и в коридора под противопожарна врата от армирано стъкло с явното намерение да покрие всеки възможен инч от околното пространство, отново ми дойде наум колко дълбоко ме отвращава фактът, че Джун умира. Бях против това, не можех да го преглътна. Тя беше приемната ми майка, тази, която любовта ми към Джени, брачните договорености и съдбата ми бяха отпуснали; закъснялата с трийсет и две години майка заместителка.
Повече от две години правех своите редки посещения сам. За Джени и майка й дори двайсет минути разговор край леглото бяха равни на наказателен поход. Бавно, прекалено бавно, както се оказа впоследствие, от моите лъкатушни разговори с Джун се роди замисълът да напиша мемоари. Тази идея смути останалите членове на семейството. Един от братята на Джени се опита да ме разубеди. Заподозряха, че искам да застраша трудно постигнатия мир, като изровя забравени разправии. Децата не можеха да разберат как една толкова досадна и позната тема като разногласията между родителите им може още да бъде привлекателна. Но те се тревожеха излишно. В неконтролируемия ход на всекидневието стана така, че само по време на две от последните ми посещения успях да накарам Джун да говори за миналото по някакъв организиран начин, а от самото начало ние имахме напълно различни представи за какво всъщност трябва да става дума в моя разказ.
В торбата с покупки, която й носех, до пресните личи от пазара „Сохо“, черното мастило „Монблан“, томчето с дневника на Босуел за 1762–1763 година, до бразилското кафе и няколкото скъпи шоколада лежеше и моят бележник. Джун не би разрешила касетофон. Подозирах, че искаше без притеснение да ругае Бърнард, към когото изпитваше в еднаква степен любов и раздразнение. Обикновено, когато научеше, че съм бил при нея, той ми се обаждаше. „Мило момче, какво е душевното й състояние?“ Подразбираше се, че иска да знае дали Джун е говорила за него и в какъв аспект. От своя страна аз се радвах, че в кабинета си не разполагам с кутии със записи, пълни с компрометиращи доказателства за случаите, когато Джун е проявявала недискретност. Например, дълго преди идеята за мемоарите да се появи, тя веднъж ме шокира, като внезапно сниши глас и обяви, като че сочеше ключа за всички негови несъвършенства, че Бърнард „е получил малък размер пенис“. Не бях склонен да приема казаното буквално. Този ден тя му беше ядосана, а освен това бях сигурен, че през живота си бе виждала само неговия. По-скоро ме порази формулировката — намекът, че съпругът й просто е проявил инат, който му е попречил да си поръча нещо по-обемисто чрез редовните си снабдители от улица „Джърмин“. В една тетрадка тази забележка може да се стенографира. На касета обаче тя просто щеше да се превърне в доказателство за извършено предателство и тогава щеше да се наложи да пазя записа в заключен шкаф.
Сякаш за да подчертае, че се разграничава от онези, които наричаше „съквартирантите“, Джун обитаваше стая в далечния край на коридора. Забавих крачка, когато наближих. Никога не можех докрай да повярвам, че ще я намеря на такова място — зад една от еднаквите врати от шперплат. Тя трябваше да е там, където я бях видял за първи път: сред лавандулата и чемшира в нейния имот в края на пустошта. Леко почуках с нокът по вратата. Джун не би искала да си мисля, че е задрямала. Предпочиташе да я виждам сред записките и книгите й. Почуках малко по-силно. Чух някакво размърдване, мърморене, проскърцаха пружините на леглото. Трето почукване. Мълчание, прочистване на гърлото, отново мълчание, после тя ми извика да вляза. Точно се опитваше да се изправи в леглото, когато отворих вратата. Зяпна ме, без да ме познае. Косата й беше рошава. Заварил я бях потънала в сън, от своя страна погълнат от болестта. Помислих да се махна, докато дойде на себе си, но вече бе твърде късно. В няколкото секунди, нужни ми, за да се приближа бавно и да оставя чантата, Джун трябваше да преизгради цялото си съществуване — да установи коя е и къде се намира, как и защо се е оказала в тази малка стая с бели стени. Едва след като го направеше, можеше да започне да си спомня кой съм. Обзет от желание да й подскаже, един конски кестен размахваше клони зад прозореца. Но може би успя само допълнително да я обърка, защото този ден й трябваше повече време от обикновено, за да се съвземе. На леглото се виждаха няколко книги и празни бели листове. Джун немощно се зае да ги подрежда, за да спечели време.