— Само че как ще се обърне? — рече същият глас. — Ако рече да го тури обратно на камиона, ще се претрепе.
Ала никой не помръдваше. И тогава — той изобщо не се постара да сбере последни сили — дървото изведнъж подскочи назад през главата му, като че по своя воля, завъртя се, полетя и изтрещя върху рампата; той се обърна, прескочи с една крачка наклонената греда, мина сред тях — отдръпнаха се да го пуснат — и като прекоси празното място, пое към гората, макар че надзирателят се развика подире му:
— Райдър! — И след малко пак: — Хей, Райдър!
На залез той и кучето се намираха на четири мили, в крайречния мочур, на поляна не по-обширна от стая, където имаше колиба, по-скоро коптор от дъски и платнища — пред входа седеше брадясал бял човек, подпрял до себе си пушка. Той го приближи и протегна в дланта си четири сребърни долара.
— Искам една дамаджана — рече той.
— Дамаджана ли? — учуди се белият. — Сигурно искаш да кажеш половинка. Понеделник сме днес. Или вие май всичките сте хукнали, а?
— Аз напуснах — обясни той. — Къде ми е дамаджаната? — И в очакване, тъй като явно нищо не привличаше погледа му, запримигва бързо с кръвясалите си очи, отметнал леко глава назад, после се извърна, а до крака му, обвесена на сгънатия среден пръст, висеше дамаджаната; в този миг белият внезапно и остро го погледна в очите, сякаш ги виждаше за пръв път — очите, които тази сутрин бяха напрегнати и трескави, а сега изглеждаха слепи, потънали в кръв.
— Я дай тука! — рече белият. — Дай дамаджаната! Не ти е притрябвал цял галон, само половинка ще ти дам. И после да се пръждосваш от тук и повече да не съм те видял… — Белият посегна и хвана дамаджаната, при което другият я дръпна зад гърба си и така силно замахна със свободната си ръка, че блъсна белия в гърдите.
— Внимавайте ей, бели хора! — каза той. — Тя си е моя. Платил съм си.
Белият изруга:
— Не си! Дръж си парите! И оставяй дамаджаната, черна мутро!
— Моя си е — каза той с притихнал, дори нежен глас и спокойно лице, ако не се смяташе бързото примигване на зачервените очи. — Платил съм си. — После обърна гръб на човека и пушката и прекоси поляната до мястото, където го чакаше кучето, за да тръгне отново по петите му. Поеха по тясната пътечка между високите стени непроницаема тръстика, която придаваше на сумрака някакъв златист отблясък и внушаваше същото онова чувство за натиск и липса на въздух, което бе изпитал и между стените на къщата. Но вместо да побегне, този път той спря и надигна дамаджаната, измъкна царевичния кочан, с който бе затъкната острата миризма на този непрепечен и вонлив алкохол, и почна да пие, поглъщайки течността, тежка и студена като ледена вода, без да усети ни вкус, ни парливост, и когато свали дамаджаната, тя заклокочи от въздух. — Хе! — рече си той. — Не е зле. Искаш да ме изпиташ, а? Изпитай ме, приятелю! Имам тук едно нещо, дето може да те убие.
Освободила се от задушаващата чернота на низините, луната отново се показа и хвърли дългата му сянка с надигната дамаджана — той продължаваше да пие, сетне всмукна сребърния въздух дълбоко в гърлото си, пое си отново дъх и заговори на стъклото:
— Хайде сега! Нали все разправяш, че си по-добър от мене. Хайде да те видим! Докажи! — И наново загълта студената течност, лишена от вкус и от парливост, усещайки я как тече тежка и ледена от огън, как обгръща мощните му, непрекъснато надигащи се дробове, додето накрая и те внезапно се освободиха и тялото му се втурна в твърдата сребриста стена на въздуха. Всичко беше в ред, двете им сенки — неговата крачеща, на кучето подскачаща — се понесоха леко по хълма като облаци; после сянката отново се закова с надигната дамаджана, покривайки целия склон, и в този миг забеляза крехката фигура на чичо си, която пълзеше нагоре.
— От дъскорезницата ми казаха, че си напуснал — рече старецът. — Ама добре че знам къде да те търся. Ела у дома, синко. Това тука няма да ти помогне.
— То вече ми помогна. Аз съм си у дома. Който е хапан от змия, от отрова не се бои.
— Тогаз отбий се да видиш леля си. Друго не иска жената, само да те види, да те погледне един път… — Но той вече крачеше нататък. — Почакай! — извика старецът. — Почакай!
— Не можеш да ме стигнеш — рече той, говорейки на сребристия въздух, като го пореше с гърди, а той рукна от двете му страни с оня устрем, с който въздухът тече край галопиращия кон. Тънкият чуплив гласец се изгуби в нощната безкрайност, неговата и кучешката сянка летяха над правите мили, а дълбоките и мощни тласъци на гърдите му подскачаха свободни и леки като въздуха, защото се чувствуваше отлично.