Надигайки отново дамаджаната, той откри, че в устата му вече не се излива никаква течност. Гълташе, но през гърлото му не минаваше нищо, гърлото и устата му се изпълниха с някаква гъста и неподвижна струя, която без отскок и без никакво отвращение изскочи цяла, непокътната, все още запазила очертанията на глътката му, проблясна на лунната светлина, след това се разпиля и се загуби сред безбрежния шепот на мократа трева. Надигна пак дамаджаната. Гърлото му се изпълни и от ъглите на устата му потекоха две ледени струйки; недокосната, течността отново изскочи сребърна, блестяща и тръпнеща, а той задъхано поемаше мразовития въздух с изправена пред устата си дамаджана:
— Добре де! — каза той. — Пак ще опитам. Като се научиш да си стоиш, дето те турям, ще те оставя на мира. — И пак пи, напълвайки за трети път гърлото си и само миг след като свали дамаджаната, светлата струя отново бликна, а той, задъхан, вдъхна студения въздух. Запуши внимателно дамаджаната с кочана и застана задъхан, примигващ, дългата му сянка самотно падаше пряко хълма и се изтягаше нататък, в мъгливата безкрайност на скованата от мрака земя. — Добре — повтори той, — значи съм сбъркал нещо. Колкото е могло, помогнало ми е. Така, сега съм отлично и нищо повече не ми трябва.
Като прекоси пасбището, зърна осветения прозорец, отмина зиналата черно-сребърна песъчлива яма, в която като дете бе играл с празни кутийки от емфие, ръждясали куки от хамути и халки от синджири, а понякога и с някое истинско колело, отмина градинската леха, където, запролетеше ли се, той грабваше мотиката и копаеше под наблюдението на леля си, застанала на кухненския прозорец, и прекоси безтревния двор, в чийто прахоляк се бе въргалял и пълзял, преди да проходи. Влезе в къщата, в стаята, в самата светлина и спря на прага с изпъната назад глава, като че не вижда, с увиснала на средния му пръст дамаджана:
— Чичо Алек каза, че си искала да ме видиш.
— Не само да те видя — рече леля му. — Да дойдеш при нас, да ти помогнем.
— Аз съм добре — каза той, — нямам нужда от помощ.
— Не е тъй! — каза тя, надигна се от стола, пристъпи към него и му хвана ръката, както вчера на гроба. И отново, както вчера, ръката му бе като от желязо. — Не е тъй! Като се върна Алек и ми каза как си напуснал дъскорезницата, преди да е залязло слънцето, разбрах защо и къде си отишъл. Туй няма да те оправи.
— То вече ме оправи. Вече нищо ми няма.
— Недей да ме лъжеш — каза тя. — Никога не си ме лъгал. И сега недей да ме лъжеш.
И тогава отново прозвуча истинският му глас, неговият, без тъга и без учудване, тих, идещ от великанските тласъци на гърдите му, които само след миг щяха да почнат да се задушават между тия стени. Но след миг той нямаше да е тук.
— Истина е — рече той, — нищо не може да ме оправи.
— Как ще може! Разбира се, че нищо. Само господ. От него искай помощ. Всичко му разкажи. Той иска да те чуе, пък после ще ти помогне!
— Щом е господ, какво ще му разправям? Ако е господ, значи всичко знае! Хубаво, ей ме де съм, нека слезе да ми помогне!
— Бързо на колене! — извика тя. — На колене и да се помолиш! — Ала на пода стояха не коленете, а ходилата му. В един миг той дочу зад гърба си нозете й по дъските на преддверието и гласа й, който го викаше в тъмнината: — Спут! Спу-ут! — викаше след него над нашарения от лунната светлина двор, викаше името, което бе носил като дете и като юноша; едва по-късно мъжете, с които тръгна да работи, и мургавите или светлите жени, които минаваха безименни и забравени през ръцете му до момента, когато срещна Мени и каза „Край на всичко това!“, едва по-късно почнаха да го наричат Райдър.
Минаваше полунощ, когато стигна дъскорезницата. Кучето бе изчезнало. Не си спомняше къде и кога. Спомни си само, че по едно време замахна към него с празната дамаджана. Но след това дамаджаната се оказа в ръката му, при това не празна, защото всеки път, когато я надигнеше, от ъглите на устата му потичаха двете струйки, попиваха се от ризата и панталоните, а той продължаваше безспирно да крачи във вледеняващия студ на течността, лишена от вкус, от парливост и мирис.
— Освен това — каза си той — никога не бих го замерил. Ако има нужда и ако е близо, може да го ритна, ама да утрепя куче…
Като се озова на празното място, дамаджаната все още бе в ръката му. Спря сред онемелите купища изрусени от луната трупи. Бе стъпил точно в средата на собствената си сянка, олюляваше се, мигаше към натрупаните дъски, рампата и дънерите, чакащи утрото, към навеса на парната машина, сега стихнала и побеляла от лунната светлина. След миг отново бе добре. Раздвижи се. Но не за да ходи, а да пие течността, студена, бърза и безвкусна, влизаща без гълтане, поради което се озадачаваше дали тече вътре или вън. Но нали беше добре! Сега вече закрачи, дамаджаната бе изчезнала, без да разбере къде и кога. Прекоси празното място, влезе под навеса на парната машина, прескочи откачения ремък на банцига и приближи вратата на склада за сечива, забеляза между дъските мъждивия отблясък на фенера, живи сенки, които се издигат и снишават, чу гласове, които гъгнат, чу приглушеното изтрополяване и търкаляне на заровете и като удари оглушително залостената врата, извика високо: