— Предложихте ли полицейска защита на Файгъл? — попитах аз.
— Работим по въпроса — увери ме Уейн.
Той отново отпи от кафето си и подхвърли:
— Страхотна полицейска работа, а? Играем си на криеница. Надявам се, че онези двама герои, които сме прибрали зад решетките, скоро ще пропеят.
Настъпи ледено мълчание.
— Двама? — изохках аз.
Дивака и Мерит бяха задържани без инциденти, но по-големият брат Джуъл явно беше разбрал за арестите и беше успял да избяга, преди полицаите да стигнат до строежа, на който беше работил. Този факт беше пропаднал в някоя от паузите в доклада на Дженс, предизвикани от лошата връзка по телефона.
Човекът с якето на „Харли-Дейвидсън“ все още беше някъде на свобода.
Грабнах телефона си, за да се обадя на Джейна. Тя не вдигна.
В това време Уейн продължаваше да говори:
-… бригадирът ми каза, че Джуъл от няколко дни говорел за „онзи кучи син, заради който убиха малкото ми братче“.
— Какво малко братче? — попитах аз.
Зито беше влязъл в заведението и седна при нас.
— Чакай да проверя — каза той и отвори лаптопа си. — Къде да го търся, в Тексас, в Луизиана…?
— Започни с Тексас.
Той се зае да работи с клавиатурата и курсора.
— Добре, ето го — каза той. — Двамата братя Джуъл наистина са имали и още един доведен брат, доста по-млад от тях, с различна фамилия. Мисля, че е умрял в затвора преди известно време. Казвал се е Джеръми Тидуел. Ей, това не е ли онзи, който…
Изражението на лицето ми явно беше достатъчен отговор. Зито затвори лаптопа си и ме погледна.
— Джуъл казал ли е нещо друго? — попитах Уейн, докато се изправях и отново набирах номера на Джейна.
— Само нещо за това, че ще удари кучия син там, където не живее. После скочил в микробуса си и отпратил към града. Не знам какво би трябвало да означава това.
Аз знаех точно какво означава, но въпреки това закъснях с няколко минути, докато стигна до къщата на Джейна. Докато карах на слалом между колите и минавах на червено със светнат буркан, се опитах да се свържа със стационарния телефон на Джейна, номера в галерията и още веднъж с мобилния ѝ телефон, но тя не вдигна нито един от тях. Улицата пред мен беше задръстена и в двете посоки и аз завих между паркираните коли и изскочих на тротоара, като пометох половин дузина паркометри с ролбара на пикапа. Няколко секунди по-късно ми се наложи да направя остър ляв завой, за да се върна на улицата, след като един човек излезе от някаква бръснарница пред мен и замръзна. По пътя блъснах и няколко колички за пазаруване, оставени пред магазин за един долар. С периферното си зрение видях как една от тях лудешки се превъртя във въздуха, прелетя над колите по улицата и се заби във витрината на автосервиза от другата страна.
Стигнах до „Бордър“ и завих надясно към „Килн-Роа“, настъпил газта до ламарината. Мятах се от едната страна на улицата до другата, за да избегна колите срещу мен, и крещях като луд на шофьорите им да се махнат от пътя. Когато доближих галерията, рязко завъртях волана, прескочих бордюра и прегазих оградата, за да спра между галерията и къщата. Белият микробус GMC на Джуъл беше паркиран накриво на алеята пред входа, застлана с каменни плочи.
Сребристият ван хонда одисей на Джейна беше на обичайното си място зад алеята, а страничната врата беше широко отворена, сякаш с момичетата бяха разтоварвали багажа си. Но не виждах никакви признаци на живот — никой не говореше и не се смееше, никой не се караше кой куфар да носи, не се чуваше нищо друго освен потракването на изстиващите двигатели на двете коли.
Знаех, че нямам никакво време, и не исках да губя нито секунда повече и да не давам никакво предупреждение, като се опитвам да отворя вратата, така че извадих резервния си зиг-зауер, изхвърлих от съзнанието си мисълта за нажежената до бяло болка в коленете и разбих вратата с ритник, без да намалявам скоростта. Нахлух вътре, докато наоколо, все още хвърчаха трески.
Видях един от възможните сценарии, за които се бях молил по пътя: Джейна беше жива, но устата ѝ беше запушена и тя беше завързана с дебела лепенка за един стол. Очите ѝ бяха широко отворени и немигащи, а зениците ѝ бяха разширени от страх. Гледаше ме и дишаше тежко. Собствените ми усещания сякаш бяха свръхестествено изострени, така че всички подробности от вътрешността ми се струваха очертани остро като с бръснач и огрени от ослепителна светлина — дори най-миниатюрните трески и люспи бяла боя от касата на вратата, разпръснати по пода, и отделните прашинки във въздуха, които бавно преминаваха през лъча от слънчева светлина, струяща през страничния прозорец. В къщата цареше мъртвешка тишина с изключение на тиктакането на електрическия часовник на стената вляво от мен, който разделяше времето на секунди, протяжни като минути. Нямаше никакви други признаци на живот — нито Джордан, нито Кейси, нито котката, нито Джуъл.