Девета поред в списъка беше една шифрована комбинация от инициали, за която не ми трябваше преводът на Кевин. PSF — които с хода на коня по клавиатурата и азбуката се превръщаха в JQT. Дж. К. Т.
Инициалите на човека, който дърпаше конците на всичко.
45
Карах на запад по междущатската магистрала под студеното сиво небе. Не виждах преминаващите километри и се опитвах да не мисля и да не си спомням. Но не можех да не мисля, разбира се. Разсъждавах защо някой умира, а някой остава жив и защо някой става предател. Питах се дали нещо хубаво във факта, че си човек, наистина си струва всичката болка, загуба и тъга в живота. Питах се колко хора продължават да живеят и да чувстват не защото животът им е хубав, а защото вярват, че го дължат на някого — на близките си, на Бог, на кармата си. Спомнях си други есени, които бях виждал, слънчевата светлина на други дни и лица, които никога повече нямаше да видя. Спомнях си един живот, в който все още си мислех, че разбирам света и знам какво да очаквам от него.
Излязох на шосе 14, минах по надлеза и направих обратен завой в локалното, за да продължа по Хюстън Роуд до офис сградата от червени тухли, не по-голяма от частен дом, която се намираше в средата на половин акър зелена площ на запад от окръжния съд. До входната врата беше паркиран тъмнозелен шевролет събърбън, който познавах добре, а до него — старо сиво беемве и бяла тойота корола на четири-пет години.
Влязох и продължих покрай елегантните мебели, изобилната стайна растителност и лъскавите списания в чакалнята, където беше рецепцията.
— Ъъъ, лейтенант Бонъм, той е…
Не ѝ обърнах внимание, а отворих тежката врата от махагон с месингови орнаменти и влязох в кабинета на Джони. Той ме погледна за миг. Беше свалил сакото и ръкавите на ризата му бяха навити. Той остави молива върху синия бележник пред себе си толкова внимателно, все едно беше детонатор. Клиентът му — оплешивяващ мошеник на средна възраст, с проблясващи златни синджирчета сред гъстите черни косми под отворената си яка, още злато по пръстите и китките и избръсната до синьо мафиотска мутра, който приличаше на собственик на евтина автокъща за коли втора ръка или стриптийз бар — се обърна да ме погледне.
— Извинете ни — казах му аз.
— Я чакай малко — завъртя се още малко назад на стола той и започна да си поема въздух и да си придава застрашителен вид.
— Не, ти ще почакаш — заявих му аз.
Той ме погледна в очите и след миг-два се отпусна обратно на мястото си.
— Остави ни, Майк. Всичко е наред — каза Джони.
Изражението на лицето му отразяваше ужасяващия мащаб на лъжата, която беше изрекъл току-що.
Физически продължаваше да изглежда страхотно. Коремът му беше стегнат и не беше качил повече от седем килограма над теглото, на което играеше футбол в гимназията. Но в лицето му имаше нещо мрачно, а в очите — нещо мъртво. Разпознах го едва сега, но то винаги бе стояло там.
Гангстерът си излезе с потиснато самочувствие. Джони се усмихна накриво и ми направи знак да седна. Седнах.
— Винаги си имал железни топки — каза той.
Не отговорих.
— Имам предвид, че идваш с голи ръце, а срещу теб седи човек, за когото се предполага да знае деветдесет и девет различни начина да те убие с кламер.
Продължих да мълча. Той си пое дълбоко въздух и го изпусна.
— Благодаря ти, че не изпрати някой друг, Бис — каза той.
— Аз съм безработен, Джони — отговорих му аз. — Но трябва да знаеш, че ще дойдат други.
Джони разсеяно кимна и сведе поглед към червената си копринена вратовръзка.
— Защо нося това шибано нещо в собствената си кантора?
Той разхлаби вратовръзката си и разкопча най-горното копче на бялата си риза.
— И без това всичко е представление, човече. Би трябвало да можеш да се обличаш така, както се чувстваш удобно, и да мислиш за наистина важните неща вместо за такива глупости.
Той преметна вратовръзката през рамото си.
— Ей, спомняш ли си как едно време ходехме на лов за елени? Надолу до Уайт Оук? Спомняш ли си как понякога сутрин беше толкова тихо, че можеше да чуеш как някое листо пада между клоните на петдесет метра от теб?
Спомнях си за това, както и за една ледена сутрин, когато на трийсет метра пред мен без предупреждение и напълно безшумно се показа един свръхестествено жив и бдителен елен с големи рога, а от лъскавите му черни ноздри излизаше на кълба горещият му дъх. Докато той оглеждаше ниските кафяви храсталаци около себе си, аз започнах да повдигам ловната си карабина .308 калибър милиметър по милиметър, като я движех единствено когато еленът не гледаше към мен. Най-сетне се прицелих зад кафеникавото му рамо и задържах оръжието в това положение в продължение на няколко секунди.