— А защо беше монетата?
Той сви рамене.
— За заблуда, също като писмото. Помислих си, че ако стигне до жълтите вестници, до новинарските емисии, до интернет, кой знае — може да стане така, както стана в Калифорния, издирването да поеме в погрешна посока и да се появи изкупителна жертва. Не смятах, че самият ти ще оглавиш разследването.
Той пое дълбоко въздух, после бавно го издиша.
— Всъщност точно от монетата ми хрумна как да я убия. Сетих се за римляните, нали разбираш? Един месец бях закъсал с парите, заради вноските за Голд и всичко останало, и продадох по-голямата част от колекцията си. Оставих си само няколко монети за спомен. Не вярвах след толкова време да си спомняш за тях.
Не казах нищо.
— Наистина съжалявам, Бис. За всичко. За всичко освен за Голд. Нея бих убил отново, ако имам тази възможност. След „Делта Форс“ не вярвах в мен да е останало някакво желание за убиване, но просто нямам думи да ти опиша колко мразех тази кучка, човече.
— Знаеш защо съм тук — казах му аз.
— Имаш предвид, освен за да ме арестуваш?
Извадих сгънатия лист от вътрешния си джоб и го побутнах през бюрото към него, за да го прочете. Беше копие на една бележка от собственото му досие, записана от Голд в горния край на една иначе празна страница. От бележката сякаш на вълни струеше яростна злоба и тя гласеше:
Дж. P. Т. 9/2
убл гджт най-дбр пртл пслдн гдн гмнзт, нрзкрт
„Пслдн гдн гмнзт.“ Последната година в гимназията. Годината, в която спечелихме първенството на щата. Последната година от живота на Кат. А „нрзкрт“, разбира се, беше съкратено от „неразкрито“.
— Ще ми кажеш какво се случи с Кат и къде е тя, Джони — казах му аз. — Ще направя всичко, което се наложи, за да го направиш.
Джони се усмихна накриво.
— Всичко? — попита той. — Дори да ме простреляш в капачките?
Помълчах малко и казах:
— Наистина ли си мислиш, че ще спра дотам?
Джони извърна поглед към прозореца и в полегатата светлина на късната есен различих фината паяжина от венички в бялото на уморените му очи и разширяващите се бръчки в ъгълчетата им.
— Не — отговори той. — Не повече, отколкото бих направил аз на твое място. — Продължи да гледа безизразно през прозореца още малко, после въздъхна. — На игрището двамата с Даз бяхте като две колелца от някакъв шибан часовников механизъм, Бис. Никога не бях виждал нещо подобно. Вие двамата направихте така, че да спечелим първенството на щата — това е истината. Но според мен ти така и не го разбра.
Не казах нищо.
— Той беше полудял от завист, човече. Завиждаше ти заради момичетата, с които беше, и заради онова място, на което живееше. Дори ти завиждаше заради семейството ти. Нали знаеш какво беше неговото. Беше разбрал, че ще те изберат за футболна стипендия много преди него, а освен това знаеше, че си по-умен от него. Дявол да го вземе, ти беше по-умен от всички ни. И дори не го знаеше.
— Защо говорим за Даз, Джони?
Той разтърка очите си с върховете на пръстите и на свой ред попита:
— Защо говорим за Даз? — После се завъртя на стола си обратно към мен. — Защото Даз предложи да отвлечем Кат. И аз бях там, но Даз беше този, който… — Гласът му го предаде и той преглътна на сухо, преди да продължи: —… който я удуши.
Измина един неизмеримо дълъг миг, в който Земята продължи да се върти безшумно около студената си ???
— А ти, Джони? — попитах го аз. — Завиждаше ли ми?
— Предполагам, че да, Бис. Но в крайна сметка разбрах, че ти наистина се смяташ за сирак, който си няма нищо свое. Само че тогава все още виждах само страхотните ти родители, фермата и конете, и таланта ти на футболното игрище, и как нищо не можеше да те спре. И как привличаше мацките като мушички, които се събират около лампата. Но Кат беше най-красивото момиче, което бях виждал през живота си, Бис. Трябва да ти призная, че и аз я исках толкова, колкото Даз.
— Той изнасили ли я?
Джони не отговори известно време. Само дишаше тежко и стискаше зъби, после кимна веднъж.
— Да, изнасили я.
— А ти?
Джони наведе глава.
— Правил ли си някога нещо лошо, Бис? Имам предвид нещо наистина лошо, заради което да отидеш в ада?
Не отговорих.
— Невероятно е какво ти причинява това — каза Джони. — Как те притиска с тежестта си. Как е там всеки ден, всяка минута, всяка секунда, как въжето непрекъснато се затяга около шията ти и ти знаеш, че няма абсолютно никаква надежда, никакъв шанс да оправиш каквото и да е. Времето не оправя нещата, а точно обратното. И разбираш, че може да измине цяла вечност и още хиляди като нея, но въпреки това никой никога няма да ти прости — нито ти самият, нито дори Бог, ако изобщо има такова нещо. Накрая стана така, че започнах да виждам всичко всеки път когато затворех очи. И продължавам да го виждам. Мисля, че точно това беше истинската причина Даз да катастрофира. Просто нямаше как да продължава да живее повече с тази мисъл.