Шема. Думата изплува в съзнанието ми, последвана от още няколко думи на иврит: Алеха ха-шалом. А после — преди да успея да затръшна вратата пред него — се появи и едно лице. Останах неподвижен, няколко пъти си поех дъх, после се върнах при Уейн, който гледаше как Монси се опитва да предпази бележника си от дъжда, за да напише нещо в него.
— Уейн, когато свършиш тук, можеш направо да я прибираш — казах му аз.
Хвърлих поглед през рамо към репортерите зад жълтата лента.
— Те ще загазят, ако не се върнат с някакви близки планове и изявления. Искаш ли ти да им пуснеш нещо?
— Има ли нещо специално, за което не искаш да споменавам? — попита ме той.
— Нека да не говорим за липсващите бижута, обувките и монетата. Не им казвай нищо повече за обезобразяването от това, което вече са разбрали, и не споменавай нищо за разпятие и евреи.
Вече минаваше обед и аз се сетих за Дани. Бяхме се уговорили да се срещнем в грил-ресторанта на търговския център „Окшън Барн“, където днес имаше специално обедно меню с всичко, което може да се приготви в тиган. Предлагаха го само веднъж в месеца, но апетитът ми беше изчезнал безследно и имах поне една сигурна причина да очаквам, че няма да се върне скоро.
3
Подобно на много други неща, които напълно и завинаги бяха променили живота ми, и това не изглеждаше кой знае какво в началото: на следващия ден след големия мач на гимназията „Бракстън Браг“ влязох в „Тигана“, обърнах се да погледна през рамо, защото ми се стори, че някой ме беше повикал по име, и едва не се блъснах в едно непознато момиче точно под оранжево-белия транспарант на стената, на който пишеше: Напред, Тигри!
— Ей, ти си номер двайсет и две, нали? — протегна към мен тънката си топла ръка тя. — Казвам се Кат Дрейфъс. Гледах те снощи на мача!
Момичето носеше златна гривничка, на която с орнаменти на цветя беше изписано името ѝ: Катрин. Беше облечена с широк панталон в цвят каки и още по-широк бял памучен пуловер, с които приличаше на малко момиченце, принудено да доизносва дрехите на по-големия си брат. Но изобщо не приличаше на малко момиченце с ясните си бездънни морскозелени очи, лъскавата черна коса и устните, с които сякаш всеки момент щеше да ми изпрати въздушна целувка.
— Не чух добре коментатора — продължи тя, — но ми се стори, че те нарече Джей Бонъм.
Момичето говореше с необичаен акцент, все едно беше героиня от някакъв филм за далечни страни и непознати светове.
— Казвам се Джеймс, но всички ми викат Бискит — обясних аз. — Откъде си?
— От Бостън.
— Съжалявам, че не съм те видял снощи.
— Ти си имаше друга работа — каза ми тя. — Ела да седнеш при нас.
Отидохме до нейната маса и тя ме представи на Рони Гедъс, бледо слабовато момче на нашата възраст с къдрава руса коса, което почти не говореше, и на отец Бийн — червенокос, на трийсет и няколко, с джинси и бяла риза с къси ръкави, който ми заприлича на тенисист. А може би в Бостън не играеха тенис, а скуош или нещо подобно.
— Отец Бийн е нашият ръководител — каза Кат. — Той е от Ордена на йезуитите.
Мъжът изглеждаше жизнерадостен и ведър. Усетих, че дълбоко в себе си е самоуверен и притежава някаква особена контролирана твърдост. Очите му бяха интелигентни и не пропускаха нищо. Помислих си същото, което винаги си мисля, когато видя католически свещеник: как е възможно работата им да е по-важна за тях, отколкото сексът? Това сигурно говори нещо за състоянието на общата ми култура към онзи момент.
Мъжът протегна ръка.
— Радвам се да се запознаем, Бискит. Снощи направи невероятни спринтове.
— Благодаря, отче.
— Наричай ме Ал.
Поговорихме си за футбол и квалификациите, докато не дойде сервитьорката с бележника за поръчки и един хартиен плик, пълен с изрезки от моркови и обелки от ябълки — специалитетите на деня в „Тигана“ всяка събота бяха говеждо задушено и ябълков пай. Тя взе поръчката ми за една кока-кола, пъхна молива зад ухото си и се върна зад бара. Кат се взря в хартиения плик.
— Имаш ли шансове за спортна стипендия? — попита ме Ал и отпи от чашата си.
— Да, сър. Вече идваха няколко скаути от различни отбори.
— В кой колеж отиваш? — попита ме Кат.
— Най-вероятно във „Форт Уърт“. А ти?
— Аз вече се записах, в „Уелсли“. Но ще започна от следващата година, защото тази година ще се занимавам с това.