— Защо дойде тук?
— Не съм сигурен — отговорих аз. — Исках да те разгледам хубаво, след като вече знам кой си в действителност. И може би да чуя какво казва човек като теб, когато го пипнат веднъж завинаги. Или може би само да те погледна в очите и да ти кажа нещо, което вече си знаеш — дотук беше с малките момичета. ДНК пробата ще бъде краят за теб.
— Откъде си толкова сигурен, че ще ме осъдят на смърт?
— Не съм — казах аз. — Но надеждата умира последна.
— Интересно кой го казва — отбеляза Хейзън, като се опита да се усмихне цинично. — Винаги си твърдял, че си против смъртното наказание.
— Така е — съгласих се аз. — От друга страна, понякога човек трябва да проявява известна гъвкавост.
— Знаеш ли, винаги съм ненавиждал атлети като теб, Бонъм. Винаги печелите и момичетата, и вниманието на пресата. Все едно сте някакъв Божи дар за скапания свят. — Той стовари юмрук върху бедрото си. — За какъв се мислиш, по дяволите?
— За никакъв — отговорих му аз. — Но въпреки това ще бъда там заедно със семейство Тероун, когато ти поставят смъртоносната инжекция. Потърси ме. Аз ще съм този, който ще седи на стола на Джой Доун.
48
В деня, в който историята свърши — като се превърна в друга история — Дъсти ни чакаше на портала на „Летящото С“. Изглеждаше в също толкова добра форма, в каквато беше, когато аз все още бях в гимназията. Подпираше се с кръстосани крака на решетката на стария си кафяв додж с двойно предаване под слабото слънце на късната есен, която се превръщаше в зима, и държеше димяща чаша кафе в единствената си ръка. Облечен със синя работна риза от дебел памук, избелели джинси, ботуши и черна каубойска шапка „Резистол“, която беше понесла много природни стихии, той изглеждаше като риба във вода — съвършена илюстрация на фермера, който работи от седлото на коня си. До него стоеше Джолан, жълтият лабрадор, и розовият му език беше увиснал, докато двамата гледаха как колоната от превозни средства постепенно намалява скоростта и отбива от шосето.
Колите минаха една след една под арката от ковано желязо и се изравниха с него, като хрущяха с гумите си по чакъла: две патрулки, пълни с щатски шерифи, големият шевролет блейзър на съдебния лекар, „Бъфорд“ — аз бях зад волана, а до мен седяха Ел Ей и Зито — и два служебни пикапа, единият от които беше с двойно предаване и теглеше след себе си голямо ремарке, на което беше багерът. Когато всички спряхме, Дъсти си размени няколко думи с шофьорите на двете патрулки, а после тръгна покрай всички коли, следван от Джолан, като кимваше и казваше по нещо на всеки. Джолан вежливо размахваше опашката си по три пъти на всяко спиране. След като огледа ремаркето, Дъсти се върна обратно до моя прозорец.
— Здрасти, Бискит. Лий Ан.
— Здравей отново, Дъсти — каза Ел Ей.
— Здравей, момиче.
Опашката на Джолан вече махаше непрекъснато и кучето се беше ухилило до уши.
— Държиш ли се, синко? — попита ме Дъсти.
— Май да, благодаря — отговорих аз. — Дъсти, това е Флойд Зито, стар боен другар. Зито, това е Дъсти Роудс.
Зито протегна единствената си ръка и Дъсти хвърли поглед на празния му десен ръкав, остави кафето си на покрива на Бъфорд и я стисна.
— От нас двамата ще излезе общо един пианист, Флойд — каза той.
— Да, само трябва да ми обясниш за какво са всичките тези бели и черни клавишчета, по дяволите — отговори Зито.
Дъсти се усмихна. После продължи:
— Бис, казах на онези момчета в патрулките, че ще трябва да оставят колите си до къщата. Май ще трябва да ги пусна на задната седалка на пикапа — поне тези, които не се съберат в каросерията. — Той кимна към багера. — В последно време беше сухо, така че сигурно ще успеем да прекараме това през потока. Ако не стане, ще се върна за трактор.
Рейчъл ни посрещна на алеята зад къщата.
— Желая ви успех, предполагам — каза тя и ме прегърна силно.
В чистия въздух над нас се носеха лястовици.
Докато се подрусвахме зад ремаркето по пътеките, които през по-голямата част от живота си бях свикнал да изминавам на кон, а не в кола, Ел Ей включи радиото и откри радиостанция за стари шлагери от Тексаркана, по която бяха пуснали една песен на Робърта Флак:
Мълчах и се взирах невиждащо в пейзажа, който преди ми се струваше красив.
— Кога разбра, че пистолетът на Джони не е зареден? — попита ме Ел Ей.