След това се обадих в кабинета на Макс Карас, за да си запазя час за консултация по-късно през седмицата. Бях готов да взема първия свободен.
Благодарение на времето, което бях прекарал в чакалнята му в разговори със секретарката му Андреа, вече знаех всичко за децата ѝ, семейните ѝ проблеми и неспирната ѝ борба с напълняването, така че си бяхме приятели. И тя изобщо не се поколеба да ми сподели, че един от пациентите му току-що е отменил часа си, така че Макс всъщност не е зает, а играе покер по интернет.
— Колко време има?
— Около половин час. Искаш ли да те свържа?
Когато Макс вдигна, аз му казах:
— Нека да ти платя цял час, Макс. По-късно ще искам да си поговорим за един случай, но точно в момента всяка твоя минута ми е ценна.
— Какво става, Джим?
— В последно време всичко ме вбесява — казах му аз.
— Не губиш нито минута, както обикновено — отбеляза той. — Има ли някакви други признаци за депресия?
— Нищо не ми е вкусно.
— Добре, ще стигнем и до това, но първо ми кажи какво става с теб и Джейна.
— Не знам, Макс — отговорих аз. — Все още я няма. Предполагам, че продължавам да се надявам тя да не се научи как да не ѝ пука за мен.
— А момичетата?
— Приемат го доста тежко — казах аз. — Как би трябвало да се чувстват децата, когато родителите им се разделят?
— Бих казал, че е малко рано да го наричаме така. Няма ли какво да се направи все пак, за да не стигате дотам?
— Не съм сигурен. Може би трябва да попиташ Джейна.
— Значи все още не си решил за „Летящото С“. Каква беше офертата, петдесет и един процента?
— Аха — потвърдих аз. — Аз ще управлявам фермата, а Дъсти и Рейчъл ще се пенсионират с печалбата от останалите четирийсет и девет процента.
— Няма как да не ти задам същия въпрос: защо все още си в града и говориш с някакъв психоаналитик, вместо да си там и да яздиш кон?
— Работя по въпроса, докторе — отговорих аз. — Но някак си не успявам да се убедя, че така е най-правилно да постъпя.
Макс изсумтя, но не каза нищо.
— И непрекъснато ми се връщат спомени, които не мога да контролирам…
— За какво?
— Гимназията „Бракстън Браг“. Футбол. Всякакви неща.
— Кат?
— Аха — потвърдих аз. — И Кат.
С тези думи отново потънах в спомените си. И се запитах защо Макс спомена за нея…
Онази събота — денят, в който се запознахме — двамата се качихме в стария форд, за да отидем във фермата, и Кат каза единствено: „Доста готин пикап“, докато търсеше място за краката си между празните кутийки от безалкохолно, опаковки от шоколадчета, учебници по химия и обществени науки и най-обикновени боклуци по пода на колата.
— Как разбра къде точно трябва да ритнеш вратата? — попита ме тя.
— Винаги е на едно и също място.
Но след малко Кат ми зададе и въпроса, на който не се смятах подготвен да отговоря:
— Какви са вашите?
— Всъщност са само леля ми Рейчъл, Дъсти и баба Естер — казах аз. — След училище работя за Дъсти във фермата, освен когато имам тренировки.
— Значи Рейчъл и Дъсти все едно са те осиновили? — попита ме тя. — Подписват ти бележника, пращат те на зъболекар и те карат да си оправяш стаята?
— Общо взето.
— Имаш ли братя и сестри?
— Само братовчедка ми Ел Ей. Тя всъщност е дъщеря на Рейчъл, но винаги ми е била като сестра.
Питах се дали това звучи също толкова несвързано на Кат, колкото ми прозвуча на мен.
— Но тя не живее с нас.
— Защо Ел Ей?
— Съкратено от Лий Ан.
— Хубаво име — отбеляза Кат.
Тя се огледа, а очите ѝ сякаш изпиваха пейзажа наоколо, жадни за всички подробности.
— А защо не живее с вас?
Помислих си да ѝ кажа как една къща обикновено не е достатъчно голяма за двама алкохолици дори когато са трезвени, но не го направих. Реших, че истината в някаква съкратена форма може да ми спести обясненията по-късно.
— Двете с Рейчъл не се разбират — казах аз. — Заради нещата, които доведеният баща на братовчедка ми е правил с нея.
Кат ме изгледа продължително и преглътна.
— Имаш предвид, че той…
Аз я погледнах безизразно. Опитах се да измисля какво да кажа, но това явно беше достатъчно, защото тя кимна и извърна лице към прозореца.
— Всъщност никога не знам какво да кажа, когато някой ме попита, Макс — продължих аз. — И точно затова ми се струва, че непрекъснато ме питат. Не съм сигурен защо смятам, че трябва да направя така, че хората да го разберат — освен ако не е заради факта, че ако пропусна тази подробност, семейството ми изглежда съвсем безсмислено.