— А какво мисли Лий Ан по този въпрос?
— Тя казва, че такива тайни са отровни, а ние сме се нагълтали с такова количество, че ще ни стигне за десет живота.
— Добре казано — отбеляза Макс. — И как продължи гостуването на Кат?
Няколко минути след разговора за Ел Ей, който не проведохме, двамата с Кат отбихме от шосето, минахме под арката на портата от ковано желязо, боядисана в бяло, и се отправихме по алеята. Зад завоя видях зеленото волво на Рейчъл под голямата мура и синия пикап с дълга база на Дъсти, паркиран до един от тракторите пред хамбарите. Продължих по инерция, заех обичайното си място до волвото и гумите изхрущяха по чакъла, когато спрях.
— Боже, каква красива къща! — възкликна Кат.
Беше голяма постройка от камък, кипарисово дърво, стъкло и шистови плочи, скрита в сянката на двайсетина огромни стари дъба, с дълга веранда и лехи с ириси, лалета и нарциси, които Рейчъл беше посадила по южния склон.
Открихме Рейчъл до работната маса в градинарската барака, облечена с джинси и стара червена брезентова риза с ръкави, навити до лактите. В очите ѝ влизаше кичур коса и димът от цигарата „Пал Мал“, увиснала между устните ѝ. Тя внимателно почистваше корените на бръшляна, който се беше заела да пресади.
В бараката беше прашно и прохладно, а през решетката на стената се процеждаха златисти слънчеви лъчи.
— Здрасти, лельо Рей — казах аз.
— Здрасти, сладурче — отговори тя, без да вдига поглед. — Какво става?
— Ела да те запозная.
Рейчъл отмести кичура от очите си с опакото на ръката, докато се обръщаше към нас, после извади цигарата от устата си.
— Гледай ти — каза тя.
После загаси цигарата в една капачка от буркан на масата, избърса ръцете си с парцал и се приготви да стисне ръката на Кат.
— Здравей, аз съм Рейчъл — представи се тя. — Жената на фермера.
— Много ми е приятно. Казвам се Катрин Дрейфъс, но ме наричат Кат.
— Янки, моля ви се — отбеляза Рейчъл. — Къде те намери Бискит, скъпа?
— В „Тигана“ — обясни Кат. — Снощи го гледах на мача. Беше страхотен.
— А, да, такъв си е. Страшен мач, нали? Колкото повече точки отбелязва, толкова по-трудно става да го накарам да си напише домашното. Ела с мен, Кат. Ще те запозная с Естер и ще ти дам нещо за пиене. Бискит, ще кажеш ли на Дъсти, че имаме гости?
Тя ми намигна и хвана Кат под ръка, за да я поведе по застланата с плочи пътека към задния вход на къщата, под дърветата.
— И откъде си, момиче? — беше последното, което я чух да казва, преди да се изгубят от поглед.
Открих Дъсти в заграденото място до първата конюшня. Четкаше Мариел — бременната четиригодишна породиста кобила.
Двамата с Мариел бяхме добри приятели. Тя ми се доверяваше да я оседлавам и да се грижа за нея, а аз почти никога не забравях да ѝ донеса някакво лакомство. Тя помръдна едното си ухо и погледна към хартиения плик в ръцете ми.
Дъсти ми хвърли един поглед, преди да се върне към работата си.
— Какво става, шефе?
— Нищо. Доведох гости.
— Така ли?
Той пъхна чесалото под чуканчето на лявата си ръка, прибра кърпата и се промуши под врата на Мариел, за да провери дясното ѝ око, което беше започнало да гурелясва.
— Едно момиче, с което се запознах — обясних аз. — Казва се Кат. От Бостън. Поканих я на вечеря.
— Звучи добре — каза той.
Дъсти избърса крайчеца на окото на кобилата и тя недоволно тръсна глава.
— Надявам се, че в Бостън обичат хамбургери, защото пушената треска май свърши.
— Аз ще приготвя вечерята — казах аз.
Протегнах ръка към Мариел, за да ѝ дам няколко обелки от моркови, и тя деликатно ги пое с меките си устни.
— Не вярвам това да те спаси от миенето на чиниите — отбеляза Дъсти.
— Знам. Няма проблеми.
— Тогава няма да ти се бъркам, младежо — каза той и ми подхвърли чесалото и кърпата. — Прибери ги, докато я закарам в конюшнята и сипя овес, а после ще се качим да ме запознаеш с твоята приятелка.
— Става — отговорих аз и му подадох хартиения плик.
— О, да, скъпа моя, да! — повтаряше баба Естер на Кат, когато влязохме при тях. — Бостън беше една нова вселена за мен — с този леден вятър, но и с тази история, която просто извира отвсякъде, и с тези прекрасни музеи, и луната, която изгрява направо от океана. И сега го виждам пред очите си, сякаш беше вчера!
Леля Рейчъл режеше домати и лук на кухненския плот, слушаше разговора и се подсмихваше с леко лукавата си усмивка. Двамата с Дъсти свалихме ботушите си в антрето. После аз си измих ръцете на мивката до нея и разкъсах двете опаковки полуготови хамбургери, които ми беше извадила. Дъсти си беше налял чаша кафе. Взе го и заобиколи плота, за да отиде във всекидневната.