Чух го да казва:
— Значи ти си госпожицата от Бостън.
— Да, господине — отговори Кат, като се изправи да му стисне ръката. — Казвам се Кат Дрейфъс.
— Наричай ме Дъсти — каза той. — Ядеш ли хамбургери?
— Докато мигнеш, и вече ги няма — отговори тя.
— Госпожица Дрейфъс е предприела пътуване по съвест — намеси се баба Естер, като отпиваше от чая си. — Помага на чернокожите и на другите бедни хора.
Нещо ме накара да потреперя, докато подправях каймата със сол, пипер и накълцания лук. Когато ми мина, излязох на верандата по чорапи, за да запаля скарата.
Навън беше хладно, а слънцето се беше спуснало ниско и червенееше зад дъбовете. Някъде зад къщата тъжно се обаждаше бухал. Напълних скарата с въглища, напоих ги с газ за горене и се заех да ровя за кибрит. Когато огънят беше готов, се върнах обратно в къщата, където Рейчъл беше подредила съставките за хамбургерите в отделни чинии на кухненския плот.
— Как се чувстваш толкова далече от дома, Кат? — попита тя.
— Тук е красиво — отговори Кат. — Особено нощем. Никога не съм виждала толкова много звезди. В сравнение с града тук се чувствам толкова спокойна и сигурна…
Докато се опитвах да преразкажа тази част от разговора на Макс, гърлото ми се сви. Той помълча малко и заяви:
— Знаеш ли, Джим, имаш си работа с доста завързани проблеми с изоставянето и смъртта. Дали това не е обяснението за всичко останало?
— Звучи ми като нещо, което би казала Ел Ей.
— Ммм — каза Макс. — Извадихме късмет с нея.
Макс имаше право. Именно тя ме беше накарала да отида при него, след като установи депресията ми преди няколко години, и двамата сформираха страхотен отбор, като ме обградиха от двете страни, преди да измисля как да им избягам. Макс веднага ми допадна и аз му имах доверие, защото беше интелигентен, очевидно изобщо не се страхуваше от моя проблем, какъвто и да беше той, и никак не се впечатляваше от страданията ми. Все пак първото нещо, което ми каза, след като се запознахме, беше:
— Е, Джим, какво е усещането да се изпикаеш на собствения си гроб?
А сега Макс заяви:
— Явно Кат и твоите роднини са се харесали от пръв поглед.
— Това беше тогава, а после…
— Нищо, разкажи ми пак — каза той. — Какво стана после?
Двамата с Кат започнахме да се виждаме всеки ден след големия мач и аз с гордост я представих на Джони, на Даз, който щеше да умре от завист, и, общо взето, на всички останали хора, които познавах. Беше циганско лято и ние яздехме до най-далечните краища на фермата покрай едрите крави от породите брангъс и шароле, които пасяха по ливадите, и кобилите за разплод, които се грееха на слънцето и ни гледаха с търпеливите си очи, под вятърните мелници, които скърцаха като врати на килери в безкрайното си въртене, под дърветата, високи и притихнали като катедрали, и през пасищата, където вятърът люлееше тревата на вълни и те се гонеха, настигаха се и се кръстосваха, докато не се разбиеха в хълмовете.
В един златист съботен следобед оставихме конете да пасат и се отпуснахме по гръб под старите върби до Далечното езеро, където опулените риби с тихи плясъци отмъкваха насекомите от повърхността на водата. В най-далечните висини на небето се трупаха облаци с цвят на бледа праскова и слонова кост, а вълнистите синьозелени поля се простираха до безкрай в дългия следобед. От тополите на отсрещния бряг над водата се носеше безутешният вик на гургулица, а лястовиците се гмуркаха, обръщаха и стрелкаха обратно нагоре в прохладния въздух.
Кат лежеше със затворени очи. Мълча дълго, накрая въздъхна и се обърна към мен.
— Тук е много приятно. Колко далече сме от къщата?
— На около шест километра.
— Еха. Всичко ли е на фермата?
— Всичко, което се вижда от тук. Малко над девет хиляди акра.
— Сигурно има много работа.
— Понякога.
Тя посочи към заоблените кафяви гнезда сред сухите стъбла на папура, които ограждаха плиткия бряг на езерото, и попита:
— Какви са тези гнезда? Не са ли на онези черните птици?
— Да, на черните птици — отговорих аз. — Всъщност са косове. Някои ги наричат „войничета“ заради ивичките на крилата, които приличат на пагони.
— При нас също ги има — каза Кат. — Поне си мисля, че са същите. Но никога не съм ги виждала толкова отблизо. Много са красиви.
— Чувал съм, че според някои от индианските племена те викали хората, когато времето им на този свят изтичало. „Стига ти толкова, хайде да те водя във Вечните ловни полета“, нещо такова.