Очите ми започнаха да горят, когато вече мъртвата къща някак си успя да умре още малко. Изведнъж ме изпълни чиста, блестяща омраза към ехтящата пустота, която блъскаше по тъпанчетата ми и сякаш изсмукваше кислорода от въздуха.
Пес, личният ми котарак, се приближи тихомълком по коридора. Беше почти напълно черен — единствено над очите му имаше две едва забележими по-светли петна, които му придаваха непрекъснато изненадано изражение. Той спря и ме загледа така, сякаш бях последното нещо на земята, което беше очаквал да види точно на това място. Когато се изнесе с момичетата, Джейна взе и котарака, защото си мислеше, че е по-привързан към тях, отколкото към мен, но той избяга още първия ден. Три дни по-късно го намерих на изтривалката, където ближеше лапата си и не ми обръщаше никакво внимание. По някакъв начин беше успял да прекоси почти целия град, за да се прибере, и вероятно по пътя беше използвал поне няколко от резервните си животи.
Като за котка, не беше лош съквартирант — не си остреше ноктите по мебелите, не ме будеше нощем и не маркираше територията си вкъщи, но толкова силно ми напомняше за Джейна и момичетата, че понякога трябваше да полагам сериозни усилия, за да не го намразя заради това. От друга страна, точно в този момент бях доволен, че с мен ще има и друго одушевено същество.
— Привет — казах му аз.
Той не показа по никакъв начин, че изобщо ме е чул.
Мисълта за други одушевени същества ме накара да си спомня за единствения телефонен номер в Далас, който знаех наизуст. Грабнах слушалката и го набрах.
— Кабинетът на доктор Лий Ан Роу — каза ЛаКийша.
— Днес пак ли има групова терапия?
— Вие ли сте, лейтенант Бонъм?
Отговорих както винаги:
— Викай ми Джим.
— Добре, господине — отговори тя. — Груповата терапия трябва да свърши всеки момент. Ще ви оставя на изчакване. Приятно слушане.
От слушалката се разнесе бавна инструментална версия на „Satisfaction“ в изпълнение на струнна секция и леки духови инструменти, която ми беше толкова приятна, колкото е възможно.
Докато чаках Ел Ей да вдигне и си мислех за нея — тя както винаги се опитвах да залича спомените, които подчертаваха собствените ми провали, егоизъм и неспособност да предотвратя онова, което ѝ се бе случило, — аз успях да се убедя, че това обаждане беше оправдано, че няма да разбутам гнездото на стършелите от миналото, с които тя да не може да се справи, че вероятно бездруго беше по-силна от мен и със сигурност отдавна нямаше нужда от моята защита. Ако изобщо някога беше имало такова нещо.
А после вдигнах поглед към снимките на стената: Джейна пред каменната камина в „Летящото С“; Бабинка, както наричахме баба ми Мириам Хъникът Викърс, която беше отгледала Ел Ей и мен, след като всички листа на родословното дърво около нея бяха окапали — мъдра и красива жена, понесла много удари, но несломена от този свят, който не я заслужаваше, тъжно вторачена в обектива от доматената леха в градината си; и моите собствени дъщери, Кейси и Джордан, на коне, под лъчите на ноемврийското слънце, което огрява косите им на фона на червените и златните листа.
Но тогава в съзнанието ми започна да си пробива път и образът на Дебора Голд и нейните полузатворени очи, празно вторачени в мен през пелената на ледения дъжд, докато страховито съсипаното ѝ тяло вече изстиваше на път обратно към пръстта.
Музиката в слушалката се смени с песента „Circle of Life“, която плавно ме върна във времето до една вечер с момичетата, скоро след раздялата с майка им, когато тримата си разделихме една кофа пуканки и гледахме анимационен филм с животни, които си говореха помежду си и пееха песнички, а Джордан каза:
— Това е тъпо.
Тя не се оплакваше, а просто разсъждаваше на глас.
— Всъщност щяха да се изядат помежду си.
Сестра ѝ Кейси въздъхна дълбоко.
— Това е метафора, гъска такава.
— Според мен искаш да кажеш басня, Драйф.
Още от малка Кейси беше „повръщало“, както я наричаше Джейна — повръщаше без никакво усилие, като котка, понякога дори без никаква причина. Когато имаше причина, обикновено беше нещо злонамерено — за да избегне домашните си задължения, някой изпит или неприятна социална ситуация — и с повръщането си беше спечелила прякора Драйф. И беше малко чувствителна на тази тема.