— Съгласен — казах аз. — Но искаш ли да ми пуснеш още няколко термина от психологията, просто за да съм сигурен, че не се прецаквам?
Ел Ей изсумтя.
— Ще видя какво мога да направя за твоята убита психоложка, Шерлок. Но междувременно искам да ми изпратиш по електронната поща всичко, с което разполагате. Така ще имам възможност да го прегледам, преди да дойда лично.
След като се сбогувахме, пуснах телефона в джоба на ризата си. Чувствах се точно като онзи тип, който сключил сделка и се сдобил с остров Манхатън срещу една торба мъниста.
Все така доволен от себе си, си взех кутия бира „Дос Екис“ от хладилника. Притесняваше ме усещането, че съм пропуснал нещо. Не можах да се сетя какво, затова седнах да помисля още малко за Дебора Голд. Питах се дали се е чувствала на сигурно място в този свят. Теорията ми беше, че по този начин могат да се чувстват само хората, които определено имат добро сърце — или точно обратното. Човек или очаква от Вселената да спазва златното правило в отношенията си с хората, защото самият човек ще постъпва така, ако е на нейно място — или е толкова лош, че изобщо не се замисля за Вселената, защото не вярва в последствията от действията си и смята, че и на съдбата не може да се разчита повече, отколкото на него самия. От друга страна, хората по средата — а аз в най-добрия случай можех да се смятам за един от тях — очевидно бяха обречени на живот, изпълнен с тревога и съмнения.
И все пак ми се струваше, че в начина, по който доктор Голд беше напуснала света на смъртните, имаше и някакво допълнително измерение. Беше като някакъв сценарий, превъртян напред през кървавите столетия от така иронично наречените Свети земи, все едно дългата ръка на Цезар се беше протегнала през времето, за да въздаде възмездие за някаква неизвестна измяна…
Тази мисъл ме накара да спра.
„Протегнат през времето.“
Думите не спираха да се повтарят в съзнанието ми, а нещо в тях жужеше опасно като електрическо напрежение и връщаше образа на игрището в гимназията, остро очертано под светлините в центъра на безкрайно студения мрак, който се простираше във всички посоки чак до края на света.
Ако се вярва на учебниците, престъпникът винаги оставя нещо на местопрестъплението и взема със себе си нещо друго. В този случай размяната беше римска монета за език, но аз не можех да измисля никакво достоверно обяснение нито за присъствието на монетата, нито за отсъствието на езика, а какво остава за връзката помежду им.
„През времето…“ — защо? Нямах никаква представа, но всичко това ми носеше непреодолимо усещане за свързаност и значение. Смътно си спомних нещо, на което бях попаднал някъде за Карл Юнг и синхроничността, свързах го с откъслечните си познания за квантовата неопределеност и се зачудих дали наистина не е възможно, може би на нивото на кварките и бозоните, причинно-следствената връзка да работи различно в различни ситуации или по различно време.
Докато гледах как Пес продължава да се занимава с тоалета си до вратата на кухнята, изведнъж си спомних какво бях пропуснал. Джонас. Погледнах колко е часът и реших, че не е толкова късно. Пес се приближи до мен и направи няколко осморки около краката ми, докато набирах номера на телефона. В котешкия свят Пес беше средно тежка категория, но скочи в скута ми леко като Тинкър Бел и ме изгледа с характерното си вечно изумление. Докато чаках Джонас да вдигне, разсеяно погалих гъстата черна козина по гърба му, в резултат на което чух и усетих вибриращото му мъркане.
— Макешън — каза Джонас от другата страна на линията.
Поздравихме се, но той не попита за Джейна и момичетата. Вместо това каза:
— Имам нова гатанка за теб. Един от студентите ми се казва Гайлс Зийлиг.
Джонас ми го повтори буква по буква, после продължи:
— Второто му име е от три букви. Какво е то?
Замислих се, заслушан в енергичното потракване по клавиатурата му, на която продължаваше да работи по нещо — най-вероятно бележките си за поредната лекция.
— Аса — казах аз.
— Копеле мръсно! — изквича той. — Как се сети, по дяволите?
— Не можеше да е нищо друго освен може би Ърл. Но реших, че не е подходящо за гатанка.
— Мътните те взели — въздъхна той. — Какво става, Джей Би?
— Имам нужда от консултация. Да те черпя нещо?
— Само мен или да доведа Аби?