За пръв път си дадох сметка, че онова, което наричаха справедлива съдебна система, всъщност няма нищо общо със справедливостта, с вината или невинността и най-вече няма нищо общо с истината. А единствено с онази история, която се хареса най-много на адвокатите, съдиите и съдебните заседатели.
Което означаваше, че моята невинност нямаше никакво значение; вече ми бяха вдигнали мерника. С живота ми беше свършено. Щяха да ме екзекутират за нещо, което не съм извършил. Това откритие събуди в мен нова упорита жилка, за съществуването на която не подозирах, и аз взех твърдото решение сам да сложа край на живота си, дори да се наложи да се удуша с чорапите си, но да не им позволя да го направят.
Но след това водещите разследването не оспориха къде съм бил по времето, когато беше изчезнала Кат, и изгубиха интерес към мен. Лукас Файн прибра всичко обратно в куфарчето и отпраши с червения си ягуар. Разследващите разпитаха целия футболен отбор на гимназията „Браг“ и всички доброволци от „Виста“, преподобния Хукс и паството на църквата „Зайън Хоуп“, дори целия персонал на „Тигана“. Отново и отново се връщаха към тренер Бъб, отец Бийн и преподобния Хукс, но от това нямаше никаква полза. За известно време съсредоточиха усилията си върху Клод Маккул, нашия краен защитник, защото той се заинати и не искаше да каже къде е бил през част от времето, което ги интересуваше. Но това също не им помогна. Сериозните мъже от Вашингтон, които носеха тъмни костюми и слънчеви очила, не говореха много и винаги се движеха по двойки, също не постигнаха нищо. Нито следотърсачите, репортерите, фотографите, глутниците разлигавени полицейски кучета или двете различни екстрасенски с големи сламени шапки и бели ръкавици, които настръхнаха, когато се засякоха в участъка.
Докато гледахме как шериф Фелоус се качва в хеликоптера на ФБР, който се подготвяше за излитане на моравата до пожарната, Даз, пребледнял и очевидно потресен, се обърна към мен и подхвърли:
— Работата напълно се осра, нали?
Хеликоптерът изрева и се издигна в облак от прах и откъснати тревички, наведе нос и с тътен се отдалечи над дърветата.
Десетки шерифи и помощници от окръг Рейнс заедно с доброволци от трите съседни окръга претърсваха околността пеша, с коли, мотоциклети и коне и преброждаха всички хълмове, гори и поля за някаква следа от Кат. Много от тях яздеха коне от „Летящото С“, които Дъсти предоставяше за издирването единствено на базата на това, доколко си подхождат характерът на коня и умението на ездача. А някои от животните бяха дресирани за обездка или бяха тренирани да участват в състезания и струваха по няколкостотин хиляди долара.
Моят кон се казваше Мефисто и аз никога не го бях харесвал, защото всеки път когато усетеше, че се разсейвам, той ме хвърляше от гърба си; от своя страна, конят не харесваше мен, защото независимо колко пъти ме беше хвърлял от гърба си, аз винаги се качвах обратно върху него. Беше невероятно издръжлив и интелигентен, но аз го избрах заради особената му бдителност. Не пропускаше нищо — счупен клон, мъртва мишка, дори следите от друг кон на неочаквано място.
Всяка сутрин двамата с Дъсти, както и всички други от фермата, които можеха да се отделят от работата за ден — или за час, — яхвахме конете в момента, в който беше достатъчно светло, за да виждаме, и понякога се връщахме часове след като се бе стъмнило. Бързахме да се попитаме дали не сме забелязали нещо, но разбира се, още преди да отговорим, виждахме истината в увисналите си рамене и празните си погледи — никой не беше видял нищо.
Малко по малко почвах да губя разсъдъка си. Понякога бях далече от къщата и на цели километри от най-близкия ездач, когато чувах силен, ясен тенор да пее „Cielito Lindo“ в мрака. Друг път виждах Кат — не от плът и кръв, а от бледа светлина, — която се рееше във въздуха пред мен, а очите ѝ ме изгаряха.
Рейчъл свикна да ме посреща на задния вход на къщата, когато се прибирах през нощта, за да ми даде сандвич с хляб и месо или нещо, увито в тортиля. Аз обикновено изяждах една-две хапки, преди да се стоваря по лице на леглото, без да се измия и дори без да сваля ботушите си. Събуждах се в същото положение един час преди да се зазори, мъчително се протягах и излизах навън, а Рейчъл ме чакаше пред вратата с храна и бутилка вода. Вероятно знаеше, че ще изпия водата, но ще хвърля храната на птиците; очите ѝ бяха изпълнени с болка, но бяха спокойни и трезви и в тях не се четеше никаква реакция на това как изглеждам или мириша.