— Да, мога да ти кажа, че това адски шибан откачен случай, човече.
Благодарих му и затворих, като си мислех за убийци с ръкавици и ризи с дълги ръкави, но по-скоро без якета с качулки.
Райдаут обърна на следващата страница от бележника си.
— Отворили сме две телефонни линии и сме пуснали обява в организацията на доброволците за съдействие на полицията, така че засега общо деветдесет и осем разтревожени граждани са проявили достатъчно обществена съвест, за да вдигнат телефона и да се опитат да ни съдействат. За съжаление, трябва да ви съобщя — и аз не се съмнявам, че всички сме изненадани и потресени от това, — че повечето от тях, изглежда, са патологично малоумни, откачени или по една или друга причина се ебават с нас. Един се обади да ни посъветва да разпитаме съпруга на доктор Голд и да проверим дали не е имала отявлени врагове. Някаква жена предложи да разпитаме местните познайници на полицията с криминални досиета, за да разберем дали не знаят нещо повече.
— Това е добра идея — каза Монси. — Хубаво е, че ни дават такива съвети, иначе не знам какво щяхме да правим.
— И прочие, и прочие — каза Райдаут. — Ето още някои вероятни извършители, за които ни сигнализираха: ФБР, тристранната комисия за международно сътрудничество, отряд от седем-осем извънредно дребни, но добре тренирани и невероятно зли извънземни, конспирация между мафията, ЦРУ и войнстващото крило на католическата епархия със седалище в Сан Антонио, войнишките вдовици от „Дъщерите на Конфедерацията“, чернилките или снежинките, които искат да натопят чернилките, евреите, които искат да натопят гоите, рокерите от „Ангелите на ада“, песоглавите инопланетяни от съзвездието Колар, треньора на нападателите от футболния отбор „Далас Каубойс“ — между другото, аз залагам на него, — някакво лице, познато единствено като Капелана, водещия на сутрешния блок по десети канал с червеникавата коса и — на последно място, но определено не по важност — самият ти, шефе.
В съзнанието ми изплуваха въображаеми заглавия във вестниците: „ПОЛИЦИЯТА Е ЗАМЕСЕНА?“, „УКРИВАНЕ НА ДОКАЗАТЕЛСТВА“, „ДОКЪДЕ СТИГА КОРУПЦИЯТА?“.
— Не знам за вас — обади се Уейн, — но аз никога нямаше да се сетя за това последното.
Хвърлих доклада на бюрото си.
— Поне ще ни бъдеш под ръка, когато сме готови да те закопчаем — отбеляза Монси.
Аз погледнах към Райдаут.
— Нали не говориш насън?
— Не, защо?
— Просто се сетих за социалния ти живот напоследък.
Той ме изгледа неразбиращо в продължение на няколко секунди, докато се сети какво имам предвид.
— Не се тревожи, шефе. Тези устни, на които не може да устои нито една жена, са запечатани като с восък, когато съм в страната на сънищата.
— Добре — казах аз.
— Някой има ли нещо друго?
— Какво означава „нещо“?
— Какво означава „друго“?
— Смятат ли се хемороидите?
Изправих се, протегнах се и с усилие на волята си наредих да спра да стискам зъби. Ел Ей веднъж ми беше казала, че основната част от работата по защитата на егото се изнася от игнорирането на проблемите. Нямах никаква причина да се съмнявам в това. Игнорирах купищата съобщения на бюрото си, излязох от кабинета си и отидох в стаята за почивка, където си взех кутийка доматен сок и се приближих до дъската за съобщения. Откъснах от нея няколко десетки стари разпечатки, бележки и разнообразни други боклуци и ги хвърлих в кошчето за боклук до стената, за да разчистя достатъчно място на дъската. После подредих на нея думата „глоуен“ с червени, жълти, зелени и сини кабарчета. Погледах я в продължение на една минута, но не ми хрумнаха никакви нови идеи, така че ги подредих по друг начин — във формата на буквата „Т“ с увиснали краища на напречната черта, — но отново не получих никакво вдъхновение. Накрая се опитах да подредя ръката с чука, но не ми стигнаха кабарчетата и се отказах.
В този момент вниманието ми беше привлечено от малкия телевизор на плота. Цяла сутрин новинарските емисии непрекъснато излъчваха едни и същи кадри от сградата на съдебната палата и местопрестъплението, но точно в момента показваха мен, докато стоях на тротоара пред сградата и се опитвах да отговоря на някакъв въпрос за разследването. Изглеждах отпуснат и обезкуражен, а освен това не ми хареса как звучеше гласът ми. Зачудих се дали във факултетите по телевизионна журналистика нямат специални упражнения, на които да ги обучават да монтират записания материал по такъв начин, че репортерите да изглеждат дръзки и интелигентни, а хората като мен — малоумни. После за миг ми се стори, че долових някаква странна, непозната миризма — смес от индийски коноп, тютюн и може би някакъв химикал, — и се огледах, за да видя откъде идва, но миризмата изчезна толкова светкавично и безследно, че в крайна сметка я отписах като поредното дребно и безполезно проявление на моето „късовидство“.