— Не много.
— Дай да ти видя ръцете. И от двете страни.
Вдигнах двете си ръце, първо с дланите към него, после обратно.
— Доста са смачкани, особено дясната. Прилича на чувал, пълен с орехи — отбеляза той. — Колко време беше в гипс след онази история на гробището — пет, шест седмици?
— Горе-долу, защо?
— Щеше ли да го убиеш онзи?
Спомних си за голите тела на Ким и нейната майка на брега на езерото Фокс. Спомних си и за мозъка на Бо, пръснат по тъмнозелените листа на дъба, една година по-късно.
И разбрах какъв е отговорът, независимо дали ми харесваше или не.
— Аха — потвърдих аз. — Най-вероятно.
Оз отново кимна.
— Едно от момчетата, които са те издърпали от него, после ми каза, че са искали да те оставят да го довършиш, но някои от тях не са можели да гледат какво му причиняваш.
Аз не отговорих. Оз хвърли поглед навън през остъклената част от стената до вратата на кабинета си.
— Я виж ти — каза той и изражението му се проясни. — Явно са пристигнали новобранците.
Обърнах се и видях Кейси и Джордан, които прекосяваха общото помещение на път към нас. И двете бяха с пластмасови баджове, на които пишеше „Посетител“.
— Не сте ли на училище, млади госпожици? — попита ги Оз, когато влязоха в кабинета му.
— Здравейте, господин Роял — каза Кейси и си извади телефона. — Имаме практика.
Тя снима първо мен, а после и Оз. Обърна се и направи още няколко снимки на общото помещение.
— Какво става, момичета? — попитах аз.
— Искам да докладвам нещо — отговори Кейси, като продължаваше да снима бюрото на Оз и фотографиите по стената на кабинета му. — Но освен това ще ми пишат шестица по социални науки, ако направя презентация.
Тя ми се усмихна подозрително широко.
— Ти си презентацията.
— Ще ме показваш в училище?
— Идеално — каза тя и отново ме снима, а после ми показа снимката на телефона си. — Кажете ни, господин лейтенант, за колко време може да се научи човек да стане полицай като вас?
Джордан поклати глава с отвращение, после се обърна към мен.
— Мама каза, че можеш да ми покажеш къде регистрират престъпниците.
Вниманието на Кейси вече беше привлечено от нещо друго. Погледнах натам, накъдето гледаше тя, и видях един късо подстриган патрулен полицай, който носеше синя папка в ръка и се усмихна в отговор на Кейси, докато прекосяваше общото помещение. Казваше се Рик О’Райли и до вчера ми се струваше на около шестнайсет години, но сега беше най-малко на трийсет и пет.
Махнах му да дойде при нас. Когато влезе в кабинета, Кейси веднага го снима.
— Да, сър? — усмихна се той.
Запознах го с момичетата и казах:
— Имаш ли няколко минути, за да разведеш Джордан в отдела за регистрация, да ѝ покажеш камерите и комплектите за сваляне на пръстови отпечатъци?
— С удоволствие — отговори той като истински джентълмен.
Когато двамата излязоха, аз помолих Оз да прекъснем за малко и заведох Кейси в моя кабинет.
— Вчера чух нещо… — започна тя, докато се настаняваше на стола срещу бюрото ми. — Ох, много ми е странно да говоря така: вчера чух нещо и си помислих, че трябва да го знаете.
— Слушам те.
— Разказа ми го моята приятелка Лина…
— Дъщерята на собственичката на сладкарницата?
— Аха. Но работата е там, че тя наистина не иска да се замесва — имам предвид, да не се налага да свидетелства или нещо подобно.
Аз кимнах.
— Добре, значи от дъното на сладкарницата се вижда част от задния вход на кантората на Джеф Файгъл. Едно ъгълче от вратата.
Дъщеря ми се прокашля, като очевидно се измъчваше от конфликта на интереси: добра приятелка ли беше или стажант полицай?
— Адвокатът Джеф Файгъл? — попитах аз.
— Аха, същият. Онзи, който има сребърно ауди с гюрук и номер, на който пише „ЗАКОНЪТ“.
— Какво е видяла Лина?
— Тя казва, че през повечето работни дни доктор Голд е влизала през задния вход на кантората на господин Файгъл и е оставала около половин час, а после си е тръгвала.
— По кое време на деня?
— Около обед.
— Забелязала ли е нещо друго? Например дали доктор Голд носи нещо на влизане или на излизане?
Кейси поклати глава.
— Благодаря ти, миличка — казах аз. — Това наистина може да се окаже полезно. И ще направя всичко възможно да не намесвам Лина, обещавам.
— Добре.
Не се съмнявах, че имаше и нещо друго.
— Странна работа — каза тя. — Винаги си представям как ходиш някъде с кола или разпитваш някой престъпник на улицата. Трудно ми е да те видя да работиш тук. Но поне съм свикнала с миризмата.