Първите няколко дни не можех да се храня спокойно, но след като се убедих, че това страшно нещо никога не идва при нас на ливадата и не ни причинява зло, започнах да не му обръщам внимание и много скоро се отнасях към минаващите влакове така спокойно, както към кравите и овцете.
Виждал съм много коне, които се ужасяват и объркват при вида или грохота на парната машина, но благодарение на грижите на моя стопанин аз съм спокоен на железопътната гара като в собствената си конюшня.
Господарят често ме слагаше в един впряг с майка ми — тя беше спокойна и можеше да ме научи да се движа по-добре от който и да било непознат кон. Тя ми каза, че колкото по-хубаво се движа, толкова по-хубаво ще се отнасят с мен и че трябва да полагам голямо старание, за да е доволен господарят. „Но — добави мама — има най-различни хора. Някои са добри и грижовни като нашия господар. На тях всеки кон с гордост би служил. Но има и лоши, жестоки хора, които никога не би трябвало да притежават коне или кучета. Освен това има и много глупави хора, суетни, неуки и небрежни, хора, които никога не си правят труда да се замислят. Те най-много съсипват конете просто поради липса на здрав разум. Не го правят нарочно, но така излиза. Надявам се, че ще попаднеш в добри ръце, въпреки че един кон никога не знае кой ще го купи или кара. Всичко е въпрос на късмет. И все пак, запомни от мен, където и да си, давай от себе си всичко, на което си способен, и пази доброто си име.“
Глава четвърта
Бъртуик парк
По това време вече живеех в конюшнята и всеки ден ме разресваха, докато заблестя като гарваново крило. Беше в началото на май, когато един от хората на земевладелеца Гордън дойде да ме вземе и да ме заведе в имението. Господарят ми каза: „Довиждане, Чернушко, Бъди добър кон и се старай колкото можеш повече“. Нямаше как да му кажа довиждане, затова пъхнах муцуна в ръката му. Той нежно ме потупа и аз напуснах първия си дом. И тъй като няколко години живях при земевладелеца Гордън, по-добре ще бъде да ви опиша имението.
Паркът на земевладелеца Гордън граничеше със село Бъртуик. В него се влизаше през голяма желязна порта, до която бе и първата постройка — къщата на пазача. После се минаваше по хубав равен път сред огромни стари дървета, докато се стигнеше до втората постройка и още една порта. Зад нея бяха къщата и градините. Следваха ливадата за коне, старата овощна градина и конюшните. Имаше място за много коне и карети, но аз ще опиша само конюшнята, в която ме заведоха. Тя беше много просторна, с четири хубави бокса и широк прозорец, който гледаше към двора и я правеше приятна и проветрива. Първият бокс беше голям и квадратен, с дървена врата. Останалите също бяха хубави, с обикновена форма, но не така просторни. Вътре имаше ниски ясли за сено и овес. Конят в квадратен бокс не е вързан, а оставен свободно да прави каквото си иска. Чудесно е да живееш при такива условия. Вътре беше чисто, приятно и проветрено. Никога не съм бил на по-хубаво място. Освен това страничните стени не бяха много високи и над железните перила можех да виждам всичко, което става наоколо.
Конярят ми даде чудесен овес, погали ме, каза ми няколко мили думи и си излезе.
След като изядох овеса, започнах да се оглеждам. В съседния бокс се мъдреше малко, дебело сиво пони с гъста опашка и грива, много красива глава и вирнато после. Надникнах през железните пръти и казах:
— Приятно ми е да се запознаем. Как се казвате?
То се обърна, доколкото му позволяваше оглавникът, вдигна глава и отвърна:
— Казвам се Бързоножко. Много съм красив, затова нося госпожиците на гърба си, а понякога и господарката в малкия файтон. Всички много ме обичат, Джеймс също. Ти ли ще ми бъдеш съсед?
— Да — отвърнах.
— Надявам се, че имаш добър нрав. Не обичам съседите ми да хапят.
Точно тогава от отсрещния бокс надникна една конска глава. Ушите бяха прилепнали назад, а очите гледаха малко раздразнено. Това беше висока червеникава кобила с дълга, красива шия. Тя ме изгледа и рече: