— Ако такова буйно животно не може да се обязди с добро, по нататък за нищо няма да го бива.
След това често идваше да ме види и когато устата ми заздравя, другият мъж, когото наричаха Джоб, продължи да ме обучава. Той беше сериозен и разумен и аз скоро научих онова, което искаше от мен.
Глава осма
Рижка продължава своя разказ
Следващия път, когато бяхме с Рижка в ограденото място, тя ми разказа за първия си дом.
— Купи ме един търговец, защото хареса червеникавия ми цвят. Няколко седмици ме кара в общ впряг с друг черен кон, след което ни продаде на един префърцунен господин и ни изпрати в Лондон. Търговецът използуваше късата юзда, която ненавиждах повече от всичко друго, но на новото място я стягаха още по-често, защото кочияшът и господарят му смятаха, че така е по-изискано. Често ни развеждаха из Хайд Парк1 и на други места, където се събираха светски тълпи. Ти, който никога не си носил къса юзда, не знаеш какво е, но мога да те уверя, че е ужасно.
Аз обичам свободно да размахвам глава и да я държа високо като всеки друг кон. Но опитай да си представиш, че повдигнеш ли по-високо глава, трябва да я държиш така с часове, без да можеш да я помръднеш — освен с рязко движение, и то още по-нависоко. А вратът те боли така, че направо не знаеш къде да се денеш. Да не говорим, че вместо един, имаш два мундщука. Моят беше остър, нараняваше езика и челюстите ми така, че кръвта оцветяваше пяната, която непрекъснато хвърчеше от устата ми, тъй като се дразнех и гризях мундщуците и юздата. Още по-лошо беше, когато с часове трябваше да чакаме господарката да излезе от бал или друго забавление. А ако нервничех или тропах с крака от нетърпение, заиграваше камшикът. Всичко това беше достатъчно, за да те побърка.
— Господарят ви не проявяваше ли някакви грижи за вас? — попитах.
— Не — отвърна Рижка. — Единствената му грижа беше да има, както го наричаха — изискан екипаж. Според мен той почти нищо не разбираше от коне и оставяше всичко на кочияша си, който му каза, че характерът ми е сприхав и че не съм добре обучена да нося късата юзда, но че скоро би трябвало да свикна. Той обаче не беше човекът, който можеше да ми помогне — когато се прибирах в конюшнята разгневена и нещастна, вместо да ме успокои и приласкае с добра дума, получавах само удари и ругатни. Ако се беше държал добре с мен, щях да се опитам да изтърпя. Имах желание да работя и бях готова да работя много, но да бъда тормозена само заради техните прищевки, това ме вбесяваше. С какво право ме караха да страдам така! Освен разранената уста и болките във врата, гръклянът постоянно ме болеше и ако бях останала там по-дълго време, знам, че щях да започна да се задъхвам. Аз обаче ставах все по-неспокойна и раздразнителна — не можех повече да се въздържам. Хапех и ритах, когато идваха да ме запретнат. Конярят пък ме биеше, докато един ден, тъкмо вече ни бяха впрегнали във файтона и започнаха да повдигат главата ми с онази проклета юзда, аз започнах да скачам и ритам с всички сили. Изпотроших сума неща и в крайна сметка се освободих. Така престоят ми на това място приключи.
После ме изпратиха в Татърсолс2, за да ме продадат. И тъй като никой не можеше да гарантира, че някога ще се отърва от лошотията си, естествено, нищо не бе казано за нея. Красивата ми външност и равният ход скоро привлякоха погледа на един господин и не след дълго ме купи нов посредник. Той ме изпробва в различни впрягове и с различни мундщуци и веднага разбра за какво ме бива. Започна да ме продава без късата юзда и най-сетне ме продаде като кротък кон на един господин от провинцията. Той беше добър господар и животът ми потръгна чудесно, но старият му коняр напусна и дойде нов. Този човек беше груб и суров като Самсън. Говореше с дрезгав, припрян глас. Не влезех ли бързо в бокса, започваше да ме удря по краката с метлата, вилата или каквото му попаднеше. Всичките му действия бяха груби и аз го намразих. Искаше да ми вземе страха, но аз бях твърде непокорна. Един ден ме ядоса повече от обикновено, аз го ухапах и той, разбира се, се вбеси и ме заудря по главата с камшика. След този случай вече никога не посмя да влезе в бокса ми, защото знаеше, че копитата и зъбите ми бяха винаги готови да го посрещнат. Бях много кротка с господаря си, но той естествено се вслушваше в думите на коняря и в крайна сметка отново ме продадоха.