— Така му се пада!
— Олеле! — ревеше момчето и се мъчеше да се измъкне от трънаците. — Хей, вие, елате да ми помогнете!
— Моля, моля — рече Джон, — мисля, че точно там ти е мястото и може би като се поодереш, ще се научиш да не караш понито си да прескача ограда, която е прекалено висока за него. — И Джон отмина. — Може пък — замърмори си той — това момче да не е само жесток човек, но и лъжец. Ще минем през фермата на мистър Бушби, Красавецо, и ако някой иска да разбере какво се е случило, ние с теб можем да му разкажем.
После завихме надясно и стигнахме на хармана, откъдето се виждаше къщата. Фермерът бързаше по пътя към нас, а жена му стоеше на прага и изглеждаше много уплашена.
— Виждали ли сте сина ми? — попита мистър Бушби, когато наближихме. — Излезе преди час с черното пони, а животното току-що се върна без него.
— Според мен, сър, ако не го яздят както трябва, по-добре ще е да остане без ездач.
— Какво искате да кажете? — попита фермерът.
— Ето какво, сър, аз лично видях как вашето момче без всякакъв свян удря с камшика, рита и бие малкото пони, защото отказва да прескочи ограда, твърде висока за него. Понито се държеше добре, сър, и не проявяваше никаква злонамереност, но най-после вдигна задните си крака и събори младия господин в бодливия плет. Той ме помоли да му помогна и, надявам се, ще ме извините, сър, но аз не бях склонен да го сторя. Няма нищо счупено, сър, просто малко се поодраска. Аз обичам конете и много се ядосвам, когато ги измъчват. Лошо нещо е да раздразниш животното до такава степен, че да те хвърли от гърба си. Първият път невинаги е последен.
Междувременно майката се разплака.
— О, нещастният ми Бил! Трябва да отида да го посрещна, сигурно се е наранил.
— Ти по-добре си влез в къщи, жено — каза фермерът. — Бил заслужава хубав урок и аз ще се погрижа да си го получи. Не му е за първи път да измъчва понито, но аз ще прекратя тази работа. Безкрайно съм ви задължен, Манли. Довиждане.
И така, ние продължихме, а Джон хихика по целия път до дома. Когато се прибрахме, разказа на Джеймс за случилото се, той се разсмя и каза:
— Така му се пада! Познавах това момче в училище. Придаваше си големи важности, защото е фермерски син. Имаше навика да се перчи и да тормози малките момченца. Естествено, на нас, по-големите, тези не ни минаваха и му давахме да разбере, че в училище и на игрището и фермерските, и работническите синове са равни. Помня, че един ден преди следобедните занятия го заварих до големия прозорец ловеше мухи и им късаше крилцата. Той не ме забеляза и аз така го цапардосах, че го проснах на пода, но макар да бях много ядосан, здравата се уплаших така ужасно ревеше и виеше. Момчетата долетяха от игрището, а учителят дотича от пътя да види кого убиват. Честно и почтено си признах какво съм направил и защо, а после показах на учителя нещастните мухи — някои бяха смачкани, а други безпомощно пълзяха наоколо. Показах му и крилцата върху перваза на прозореца. Никога не съм го виждал толкова ядосан. Но понеже Бил все още виеше и подсмърчаше като страхливец, не го наказа с бой, а го накара до края на деня да седи на едно малко столче; забрани му и да играе до края на седмицата. После много сериозно говори на всички момчета за жестокостта и подчерта колко безсърдечно и подло е да се измъчват слабите и беззащитните. Едно нещо обаче съм запомнил завинаги. Каза ни, че жестокостта е дяволски печат и видим ли някой, комуто тя доставя удоволствие, веднага ще познаем чий слуга е той, защото дяволът бил убиец в началото и мъчител до края. От друга страна видим ли хора, които обичат съседите си и са добри с хората и животните веднага ще познаем божия печат, защото „Бог е любов“.
— Надали твоят учител е могъл да ви каже по-голяма истина — рече Джон. — Няма религия без любов и някои могат да си говорят колкото щат за своите религии, но ако те не ги учат да се отнасят с любов и доброта към хората и животните, значи всичко е измама, всичко е лъжа, Джеймс, и религията им няма да издържи изпитанието на времето.
Глава четиринадесета
Джеймс Хауард
Една ранна декемврийска утрин Джон тъкмо ме бе довел в конюшнята след разходка и ме намяташе с чула, а Джеймс изнасяше овес от хамбара, когато влезе господарят. Изглеждаше доста сериозен и носеше отворено писмо. Джон затвори вратата на бокса ми, докосна шапката си за поздрав и зачака нареждания.
— Добро утро, Джон — каза господарят. — Искам да разбера имаш ли някакви оплаквания от Джеймс.
— Оплаквания ли, сър? Не, сър.
— Заляга ли над работата? Уважава ли те?
— Да, сър, винаги.
— И не смяташ ли, че клинчи зад гърба ти?
— Никога, сър.
— Това е добре, но трябва да ти задам още един въпрос — имаш ли основания да предполагаш, че когато извежда конете на разходка или отива да предаде съобщение, той се спира да разговаря с познатите си или влиза в къщи, в които няма работа и оставя конете отвън?
— Не, сър, няма такова нещо и ако някой е наклеветил Джеймс, нито му вярвам, нито имам намерение да му вярвам, освен ако не го докаже пред свидетели. Не е моя работа да гадая кой се е опитал да очерни Джеймс, сър, но мога да ви кажа следното — в тази конюшня никога не е влизало по-сериозно, приятно, честно и умно момче. Вярвам на думата му, вярвам и на работата му. С конете се държи умно и кротко, и с много по-голямо доверие бих ги поверил на него, отколкото на половината от младежите с лампази и ливреи, които познавам. Така че, който иска да научи нещо за Джеймс Хауард — Джон решително тръсна глава, — нека дойде при Джон Манли.
През цялото време господарят беше сериозен и слушаше внимателно, но когато Джон свърши, по лицето му се разля широка усмивка. Той благо погледна към Джеймс, който стоеше неподвижен до вратата, и каза:
— Джеймс, остави овеса, моето момче, и ела тук. Много съм доволен, че мнението, което има Джон за теб, така точно съвпада с моето. Джон е изключително сдържан — каза той със закачлива усмивка, — и невинаги е лесно да разбереш какво мисли за хората, затова реших, че ако хвърля камъка от тази страна на трънката, заекът може да излезе от другата и бързо ще науча всичко, което искам да разбера. Затова сега ще говоря делово. Получих писмо от моя зет, сър Клифърд Уилямс от Клифърд Хол. Иска да му намеря способен млад коняр, двайсетинагодишен, който разбира от работата си. Кочияшът му работи при него от двайсет години и вече не е така силен, както преди, затова му трябва помощник, на когото да предаде опита си и който да наследи мястото му, когато се пенсионира. Отначало ще получава по осемнайсет шилинга седмично, плюс работни дрехи, униформа на кочияш, стая над постройката за колите и едно момче за помощник. Сър Клифърд е добър господар и ако получиш мястото, това ще бъде чудесно начало за теб. На мен никак не ми се иска да се разделяме и зная, че ако ни напуснеш, Джон ще изгуби дясната си ръка.
— Това е вярно, сър — обади се Джон, — но за нищо на света не бих застанал на пътя му.
— На колко години си, Джеймс? — попита господарят.
— През май ще навърша деветнайсет, сър.
— Твърде млад си. Ти какво ще кажеш, Джон?
— Вярно, че е млад, сър, но е улегнал, едър и силен — истински мъж и макар че няма голям опит като кочияш, ръката му е едновременно лека и здрава, а очите зорки. Много е внимателен и съм сигурен, че при него няма да има нито един кон, който да остане неподкован или контузен.
— Вярвам на думата ти, Джон — каза господарят. — Чуй какво добавя сър Клифърд в послепис: „Успея ли да намеря човек, обучен от твоя Джон, ще предпочета него пред всички останали“. И така, Джеймс, момчето ми, помисли си добре, поговори довечера с майка си и ме уведоми за решението си.
Няколко дни след разговора беше решено, че Джеймс ще отиде в Клифърд Хол след месец, месец и половина — както реши господарят му, а междувременно трябваше да се научи да кара файтон колкото може по-добре. Никога дотогава файтонът не беше изкарван толкова често. Когато господарката не излизаше, господарят обикновено караше сам двуколката. Ала сега ни впрягаха с Рижка и Джеймс ни подкарваше — возехме и господаря, и госпожиците, изпълнявахме разни поръчки. Отначало и Джон сядаше на капрата, но сетне остави Джеймс сам.