Най-интересно беше в събота — господарят обикаляща целия град и минавахме през какви ли не странни улици. Пристигахме на гарата точно когато идваше влакът и всички коли, файтони, каруци и пътнически коли се опитваха да минат по моста едновременно. А за този мост трябваха добри коне с добър кочияш, особено когато дрънчеше камбаната на гарата: мостът беше много тесен, с опасен остър завой на края — не внимаваш ли и не си ли отваряш очите на четири, много лесно можеш да се блъснеш в насрещния файтон.
Глава петнадесета
Старият коняр
Господарят и господарката решиха да погостуват на свои приятели, които живееха на около четирийсет и шест мили от нас. Джеймс трябваше да ги закара. Първия ден изминахме трийсет и две мили. Пътят беше труден и хълмист, но Джеймс караше така внимателно и разумно, че изобщо не се измъчихме. Нито веднъж не забрави да сложи спирачката когато слизахме по нанадолнище, или пък да я свали, когато трябва. Избираше най-равната част от пътя и ако стръмнината беше много дълга, правеше така, че колелата на файтона да се движат малко напреки на коловозите, за да не се връщат обратно и за да можем да си поемем дъх. Всички тези дреболии помагат много на коня, особено ако са придружени с ласкава дума.
По време на пътуването спирахме един-два пъти и точно по залез-слънце стигнахме в града, в който щяхме да пренощуваме. Отседнахме в голямата странноприемница на пазарния площад. Сградата беше много голяма. През сводест вход влязохме в дълъг двор, в чийто отдалечен край бяха конюшните и помещенията за файтоните. Поведоха ни двама коняри. По-главният от тях носеше жълта раирана жилетка, накуцваше и беше приятен, пъргав дребен човечец. Никога не бях виждал така бързо да се сваля конска амуниция. С потупване и благи думи конярят ме отведе в дълга конюшня с шест или осем бокса и два-три коня. Другият коняр доведе Рижка. Джеймс остана край нас, докато ни разтрият. Никога не ме бяха почиствали с такава лекота и така бързо. Когато конярят свърши, Джеймс пристъпи напред и ме погали, сякаш не вярваше, че всичко е готово, но намери, че кожата ми е чиста и гладка като коприна.
— Хм, — въздъхна той. — Смятах се за доста бърз, а нашия Джон за още по-бърз, но ти удари всички ни в земята.
— Практиката води до съвършенство — отвърна куцият коняр и щеше да е жалко, ако не е така. Четирийсет години практика, а да не се усъвършенствувам! Ха-ха! Наистина щеше да е жалко! Що се отнася до бързината — всичко е въпрос на навик. Свикнеш ли да работиш бързо, ще ти бъде точно толкова лесно, колкото ако работиш и бавно, къде ти, дори по-лесно, ако питаш мен. Лично аз смятам, че не е здравословно да се мотаеш с една работа два пъти по-дълго, отколкото е необходимо. И дума да не става! Аз не мога да се влача като някои! Трябва да знаеш, че с коне се занимавам от дванайсетгодишна възраст. Работил съм в конюшни и за ловни, и за състезателни коне. Поради дребния си ръст няколко години бях и жокей, но в Гудуд хиподрумът бе много хлъзгав и клетият ми кон падна. Тогава си счупих коляното и, разбира се, нямаше как да продължа на тази работа. Но не можех да живея без конете, естествено, че не можех, затова тръгнах да работя като коняр по странноприемниците. Нямате представа какво удоволствие е да се грижиш за животно като вашето — чистокръвно, расово, гледано. Винаги мога да позная как се отнасят с конете. Дай ми коня за двайсет минути и веднага ще ти кажа какъв коняр е имал. Едни са кротки, спокойни, обръщат се точно когато трябва, повдигат крак, за да ги изтриеш или каквото там трябва. Ала други са трескави, неспокойни, не се обръщат накъдето трябва, застават напреки, мятат глава щом се приближиш, прибират уши и очевидно се боят. Дори вдигат копита насреща ти! Бедничките! Веднага ми става ясно как са се отнасяли с тях. Плахи ли са — стряскат се, буйни ли са — стават злобни и опасни. Характерите им се формират, докато са млади. И те са като децата. Научи ги да се държат както трябва и когато пораснат — няма да забравят наученото, ако имат късмет, разбира се.
— Приятно ми е да те слушам — каза Джеймс. — Точно такива принципи имаме и в дома на моя господар.
— Кой е твоят господар, младежо? От това, което виждам, стигам до извода, че е добър човек.
— Мистър Гордън от Бъртуик Парк, от другата страна на Бийкън Хилс — отвърна Джеймс.
— А, значи такава била работата! Чувал съм да говорят за него. Много разбира от коне, нали? И е най-добрият ездач в графството.
— Мисля, че е така — отвърна Джеймс, — но откакто младият господар загина, язди много рядко.
— О! Горкият човек! Четох за нещастието във вестника. И хубав кон загинал, нали?
— Да рече Джеймс. — Прекрасно същество. Беше брат на този тук и изглеждаше точно като него.
— Жалко! Жалко! — въздъхна старецът. — Доколкото си спомням, мястото, където е скочил, е било много коварно ограда и стръмен склон към реката под нея, нали? Животното не е имало възможност да види къде отива. И аз като всеки мъж уважавам смелата езда, но има места, където само много опитни стари ловци мотат да се справят. Животът на човека и коня струват доста по-скъпо от една лисича опашка — поне аз мисля, че е така.
През това време другият коняр се погрижи за Рижка. Донесе и зоб за двама ни, а старецът излезе с Джеймс от конюшнята.
Глава шестнадесета
Пожарът
Късно вечерта младият коняр доведе нов кон и докато го разтриваше със сено, при него влезе младеж с лула, за да си поприказват.
— Таулър — рече конярят, — изтичай, моля те, по стълбата горе до плевника и донеси сено за коня. Само че остави лулата.
— Добре — отвърна другият и се отправи към тавана. Чух го как ходи над главата ми и как трупа купчини сено. После Джеймс дойде да ни нагледа за последен път и заключиха вратата.
Не мога да кажа колко съм спал, нито кое време беше, но се събудих с неприятно чувство, макар да не знаех на какво се дължеше. Изправих се. Имаше дим и беше задушно. Чух Рижка да кашля, а един от другите коне се размърда неспокойно. Беше много тъмно и нищо не виждах, но конюшнята беше пълна с дим и едва се дишаше.
Капакът на отвора, който водеше към тавана, беше отворен и ми се струваше, че димът идва именно оттам. Ослушах се и чух приглушен съскащ звук, придружен от припукване и пращене. Не знаех какво е, но в звука имаше нещо толкова странно, че целият се разтреперих. Всички коне се разбудиха — някои се опитваха да се отвържат, други тропаха с копита Най-сетне се зачуха стъпки и младият коняр връхлетя с фенер в ръка. Започна да развързва конете, за да ги изведе. Той самият обаче бе така припрян и толкова уплашен, че аз се изплаших още повече. Първият кон отказа да тръгне с него. Опита с втори, с трети, но и те не помръдваха. После дойде при мен и силом се помъчи да ме извлече навън, но естествено, това беше невъзможно. Пробва с всички коне поред и накрая излезе от конюшнята.
Ние несъмнено се държахме много глупаво, но ни се струваше, че отвсякъде ни заобикаля опасност, нямаше никой, на когото да се доверим, а всичко бе така страшно и несигурно. От свежия въздух, нахлул през отворената врата, дишането стана по-леко, но съскащият звук на тавана се усили и когато погледнах нагоре, забелязах, че между процепите на гредите проблясва светлина. После чух как някой извика „Пожар!“ и старият коняр се втурна при нас. Започна да извежда конете, но пламъците вече облизваха капака към тавана и бученето над главите ни беше ужасно.
После чух гласа на Джеймс спокоен и бодър, както винаги.
— Хайде, красавците ми, време е да се махаме оттук, затова се събуждайте и тръгвайте с мен!
Аз бях по-близо до вратата, и той дойде първо при мен. Ласкаво ме потупа и каза:
— Хайде, Красавецо, надявай юздата и да изчезваме от тази пушилка!
За миг ми сложи юздата, а после свали шалчето от врата си, леко го завърза около очите ми и с ласки и придумки ме изведе от конюшнята. Вече в безопасност на двора, Джеймс свали шала от очите ми и се провикна: