— Чух го със собствените си уши, а ти можеш да си направиш извода — добави Макс.
Колко съм се мъчил с тази къса юзда през четирите дълги месеца в каретата на господарката, само аз си знам. В едно обаче съм сигурен, ако това беше продължило още малко, или здравето ми, или нравът ми щяха да пострадат. Дотогава не знаех какво значи да ти излиза пяна на устата. От острия мундщук върху челюстта и езика, и от напрегнатото положение на главата и шията все бях с пяна на устата. Някои хора харесват разпенени животни: „Какъв чудесен, буен кон!“ Но пяната на устата е точно толкова неестествена за конете, колкото и за хората. Тя е сигурен признак за нещо нередно, на което трябва да се обърне внимание. Пък и гръклянът ми винаги беше напрегнат, а това силно затрудняваше дишането. Когато се прибирах от работа, вратът и гърдите ме боляха, устата и езикът ми бяха изранени, чувствувах се изтощен и потиснат. В стария ми дом знаех, че Джон и господаря са ми приятели. А тук, макар да бях в много отношения добре гледан, приятели нямах. Йорк вероятно — дори сигурно — знаеше как ме измъчва юздата, но го приемаше за неизбежност, от която нямаше спасение. Във всеки случай не правеше нищо, за да облекчи страданията ми.
Глава двадесет и четвърта
Лейди Ан
Рано през пролетта лорд У. и част от семейството заминаха за Лондон. Взеха и Йорк със себе си. Аз, Рижка и още няколко коне останахме на разположение, а за конюшнята отговаряше главният коняр.
Лейди Хариет, която беше много болна, остана в имението, но никога не излизаше с каретата, а лейди Ан предпочиташе да язди, придружавана от брат си или братовчед си. Тя беше отлична ездачка, приветлива, весела, че и много красива. Избра мен за яздитен кон и ме нарече Черната вихрушка. Ездата в чистия студен въздух ми доставяше огромно удоволствие. Понякога излизахме с Рижка, понякога с Лизи. Лизи беше светла дореста кобила, почти чистокръвна и голяма любимка на мъжете поради бодрата й походка и жизнения нрав. Ала Рижка я познаваше по-добре от мен и ми каза, че била доста нервна.
По това време в имението гостуваше един господин на име Блантир. Той винаги яздеше Лизи и все я възхваляваше. Ето защо един ден лейди Ан нареди да сложат женското седло на Лизи, а мъжкото на мен. Доведоха ни пред вратата, а господинът като че ли силно се смути.
— Но как така! Нима твоята Черна вихрушка вече ти омръзна?
— О, не, изобщо не ми е омръзнал, но съм достатъчно благородна и ти позволявам да го пояздиш веднъж, а аз ще опитам твоята очарователна Лизи. Трябва да признаеш, че по ръст и външен вид тя е много по-подходяща за женска езда, отколкото моят любимец.
— Съветвам те да не се качваш на нея — каза Блантир. — Тя е наистина очарователно същество, но е твърде нервна за жена. Уверявам те, че не е напълно безопасна. Хайде, нека разменим седлата.
— Драги ми братовчеде — отвърна лейди Ан през смях, — бъди така добър и не смущавай добрата си грижовна глава с мисли за мен. Яздя кон от мъничка и много пъти съм препускала след хрътките — да, знам, че не одобряваш жените, които ходят на лов. Но това е факт и аз твърдо съм решила да изпробвам Лизи, по която така се прехласват всички мъже. Хайде бъди така добър и ми помогни да се кача.
Нямаше повече какво да се каже. Блантир внимателно я качи върху седлото, провери мундщука и верижката на юздата, после й подаде поводите и ме възседна. Тъкмо тръгнахме, когато един лакей донесе бележка от лейди Хариет — молеше ги да питат доктор Ашли по някакъв въпрос и да й донесат отговора.
Селото се намираше на около миля, а къщата на лекаря беше чак накрая. Весело препускахме напред и скоро стигнахме. До къщата водеше къса алея между високи, вечно зелени дървета. Блантир спря пред портата и тъкмо се канеше да я отвори, за да мине лейди Ан, когато тя каза:
— Ще те чакам тук. Можеш да закачиш юздата на вратата.
Той колебливо я изгледа:
— Няма да се бавя и пет минутки.
— О, не бързай, ние с Лизи няма да избягаме.
Блантир закачи поводите ми на един от железните стълбове на оградата и се скри между дърветата. Лизи кротко стоеше на няколко крачки встрани с гръб към мен. Младата ми господарка седеше удобно, с отпуснати поводи, и тихичко си тананикаше. Аз се вслушвах в стъпките на ездача си по алеята към къщата. После го чух да хлопа на вратата. Отвъд пътя имаше оградена ливада със зейнала вратичка. Изведнъж няколко товарни коне и млади жребчета се втурнаха безредно навън, а след тях едно момче плющеше с огромен камшик. Жребчетата бяха необуздани и палави едно от тях се втурна през пътя и се блъсна в задните крака на Лизи. Дали причината бе в глупавото жребче, в плющенето на камшика или и в двете, не знам, но тя рязко подскочи и се хвърли в главоломен галоп. Всичко стана така внезапно, че лейди Ан едва не се строполи. Все пак успя бързо да възстанови равновесие. Високо и пронизително изцвилих за помощ. И пак, и пак, като нетърпеливо удрях в земята с копито и мятах глава, за да откача юздата. Не мина много време и Блантир дотича до портата. Разтревожено се огледа и едва успя да зърне летящата надалеч фигура. Само миг и той рипна на седлото. Аз не се нуждаех нито от камшик, нито от шпори, защото бях не по-малко разтревожен от господаря си. Той го усети, отпусна поводите, наклони се леко напред и ние се втурнахме след тях.
Няколко мили пътят беше прав, после завиваше надясно, а сетне се разделяше на две. Далеч преди да стигнем до завоя, лейди Ан изчезна. Кой ли път беше хванала? Една жена стоеше край вратата на градинката си, заслонила очи и разтревожено гледаше нагоре по пътя. Почти без да дърпа юздата, Блантир изкрещя: „Накъде?“ „Надясно“ — извика жената, посочи с ръка и ние препуснахме по десния път. Зърнахме ги за миг, но на следващия завой отново ги изгубихме. Няколко пъти ги виждаше и губехме от поглед. Струваше ми се, че никога няма да ги настигнем. Един стар работник, който поправяше пътя, стоеше край купчина камъни, но беше изпуснал лопатата си и беше вдигнал ръце. Когато наближихме, понечи да ни заговори. Блантир леко подръпна поводите.
— Към мерата, към общинската мера, сър! — извика работникът.
Много добре познавах тази мера — почти цялата беше неравна, покрита с пирей, тъмнозелен прещип и тук-там по някоя стара, крива трънка. Имаше и ливади с хубава ниска трева, но с много мравуняци и къртичини. По-лошо място за стремителен галоп от мерата нямаше.
Щом излязохме на мерата, отново зърнахме зеления костюм за езда, който летеше отпред. Шапката на господарката беше паднала и дългата й кестенява коса се развяваше зад нея. Главата и тялото й бяха изтеглени назад, явно дърпаше с всички сили, но вече в изнемога. Неравният терен бе намалил скоростта на Лизи и ние можехме да я настигнем. Докато препускахме по пътя, Блантир ме остави да се движа сам. Сега обаче, с лека ръка и обиграно око, той ме поведе така майсторски, че скоростта ми почти се запази и ние започнахме да ги приближаваме.
Някъде към средата на пустата мера зееше наскоро изкопан ров. Пръстта от рова бе нахвърляна от другата му страна. Той с положителност щеше да ги спре! Но не! Почти без да намалява ход, Лизи скочи, спъна се в едрите буци и падна. Блантир извика:
— А сега, приятелю, покажи на какво си способен!
Той здраво хвана поводите, аз се съсредоточих и с един решителен скок прелетях над рова.
Клетата ми господарка лежеше неподвижна сред пирея, с лице към земята. Блантир коленичи и започна да й говори, но отговор не последва. Внимателно обърна лицето й нагоре — то бе смъртнобледо, а очите затворени. „Ани, мила Ани, моля те, кажи нещо!“ Не последва нито звук. Той разкопча костюма й, разхлаби яката, опипа ръцете и китките й, а после скочи на крака и като обезумял се заоглежда за помощ.
Не много далеч от мерата двама мъже вадеха чимове и като видяха побеснялата Лизи, която препускаше без ездач, оставиха работата си, за да я заловят. Но виковете на Блантир ги доведоха при нас. Единият изглеждаше много разтревожен и попита с какво може да помогне.