Тези хора никога не помислят да слязат и повървят пеша, когато стръмнината е голяма. О, не, те са платили, за да се возят и ще се возят на всяка цена! Конят ли? О, той е свикнал! За какво са създадени конете, ако не да влачат хората по нанагорнища! Да ходели пеша? Хубава шега наистина! И така, камшикът плющи, юздата се опъва, груб и заядлив глас често се провиква: „Давай по-бързо, мързеливо животно!“ Следва нов удар с камшика, нищо че през цялото време напрягаме всичките си сили послушни и безмълвни, макар и много често изтормозени и сломени.
Този начин на каране ни изхабява повече от всичко друго. Сто пъти предпочитам да измина двайсет километра, но с добър и внимателен кочияш, отколкото десет с такъв безотговорен тип. И още нещо. Почти никога не слагат спирачката, независимо от наклона, което е причина за много нещастия. Или пък, ако случайно я сложат, често забравят да я свалят в подножието на хълма. Колко пъти ми се е налагало да изкача половината от следващата стръмнина със здраво запънато колело и чак тогава кочияшът се сеща да го освободи. А това е огромно напрежение за коня.
Ами кокнитата! Вместо да потеглят бавно, като джентълмени, те обикновено препускат с пълна скорост още от двора на конюшнята. А поискат ли да спрат, отначало ни шибат с камшика, после дръпват поводите така внезапно, че почти ни обръщат по гръб и изкъртват челюстите ни с мундщука. Викат му спиране със замах! Взимат ли пък завой, правят го така, сякаш целият път е техен.
Много добре си спомням една пролетна вечер, когато двамата с Рори бяхме наети за целия ден. Рори беше конят, който най-често идваше с мен, когато искаха чифт. Той беше добър и честен другар. Бяхме с кочияш от нашата конюшня, който винаги се отнасяше кротко и грижовно с нас. Денят ни мина много приятно. По здрач се прибирахме към къщи с бодра и стегната крачка. Отпред имаше остър ляв завой, но тъй като се движехме близо до живия плет и имаше достатъчно място за разминаване, нашият кочияш не ни спря. Когато наближихме завоя, чух, че по нанадолнището насреща ни се носи кон с двуколка. Плетът беше висок и не можех да видя нищо, но в следващия миг вече връхлитахме един върху други. За късмет бях от страната на плета. Рори беше отдясно на ока и нямаше дори теглич, за да го предпази. Мъжът, който караше, беше решил да сече завоя и когато ни видя, вече нямаше време да се дръпне в своята половина на пътя. Целият удар се стовари върху Рори. Тегличът на двуколката се заби право в гърдите му и той политна назад с вик, който никога няма да забравя. Другият кон падна назад и единият теглич се счупи. Оказа се, че и той е от нашата конюшня. Беше впрегнат във високата двуколка, която младежите толкова обичаха. Караше я един от онези невежи, дето дори не знаят от коя страна на пътя трябва да се движат, а и да знаят, пет пари не дават. В резултат клетият Рори беше с пронизани гърди и кръвта му изтичаше. После казаха, че ако ударът е бил малко по-настрани, той щял да умре на място. И по-добре да беше станало така, защото му трябваше много време преди да зарасне раната, а после го продадоха на въглищарите. Какво означава да се качваш и слизаш по стръмнини, знаят само конете. Подобни гледки — на кон, който се спуска по нанадолнище с тежко натоварена двуколка без спирачка — ме натъжават дори и сега.
След като Рори пострада, често ме впрягаха в каретата с една кобила на име Пеги, която живееше до мен в конюшнята. Тя бе силно, добре сложено животно, със светлосиво кафяв косъм, красиво изпъстрена с петна и тъмнокафяви грива и опашка. Не беше от чистокръвна порода, но бе много красива и изключително уравновесена и усърдна. И все пак в очите и се четеше притеснение, по което разбрах, че нещо я измъчва. Първият път, когато ни впрегнаха заедно, ходът й ми се стори много странен — нещо средно между тръс и лек галоп: правеше три-четири крачки, а после леко подскачаше напред.
Това беше много неприятно за всеки кон, който теглеше заедно с нея и доста ме изнерви. Когато се прибрахме, аз я попитах защо се движи по този странен начин.
— Ах — притеснено въздъхва Пеги, — знам, че ходът ми е много лош, но какво мога да сторя? Вината не е моя. Просто краката ми са много къси. На височина съм почти колкото теб, но твоите крака са шест-седем сантиметра по-дълги над коляното от моите и естествено крачките ти са по-дълги, а ходът по-бърз. Така съм се родила — ако зависеше от мен, непременно щях да бъда с по-дълги крака — завърши Пеги унило.
— И все пак, ти си толкова силна, кротка и усърдна!
— Работата е там, че мъжете обичат скоростта и ако не си в крак с другите коне, през цялото време ядеш бой, бой и пак бой. В резултат от непрекъснатите ми опити да съм в крак се получи тази грозна скоклива походка. Но невинаги е било така. Когато живеех с първия си господар, аз се движех в хубав равномерен тръс, но той никога не бързаше толкова много. Беше млад провинциален свещеник и много добър господар. Посещаваше две църкви, доста отдалечени една от друга и имаше много работа, но никога не ме е бил и нагрубявал, защото не се движа достатъчно бързо. Много ме обичаше. Как ми се иска да съм при него, но той трябваше да отиде в големия град, а мен ме продадоха на един фермер. Някои фермери са чудесни господари, но според мен този човек беше просто жалка отрепка. Изобщо не се интересуваше дали конете му са добри, нито пък как ги кара. Единственото, което имаше някакво значение, беше скоростта ни. Правех всичко, каквото можех, но това не му беше достатъчно и той постоянно ме биеше. Затова започнах да подскачам напред — за да съм в крак с другите. В пазарни дни оставаше до късно в кръчмата, а после се прибираше в галоп.
Една тъмна нощ препускахме към къщи, както обикновено. Изведнъж нещо голямо запречи колелата и преобърна двуколката. Той изхвърча навън и си счупи ръката, а и няколко ребра, ако не се лъжа. Във всеки случай това беше краят на общото ни съжителство, за което никак не съжалявах. Само че за мен навсякъде ще бъде така, ако хората непременно държат на високата скорост. Ех, защо краката ми не са по-дълги!
Горката Пеги! Много ми беше мъчно за нея и с нищо не можех да я успокоя, защото знаех колко е тежко за един бавен кон да бъде впрегнат с бърз. Всичкият бой се стоварва върху него, а той изобщо не е виновен. Пеги често теглеше каретата и някои дами много я харесваха, защото бе съвсем кротка. Не мина много време от нашия разговор и я продадоха на две дами, които караха двуколката си сами и искаха добър, сигурен кон.
Срещнах я няколко пъти извън града. Движеше се с равномерен ход и изглеждаше весела и щастлива. Много се радвах за нея, защото тя заслужаваше хубава съдба.
След като Пеги ни напусна, на нейно място дойде друг кон. Беше млад и му бе излязло име, че се плаши и стряска, поради което бе загубил предишното си място. Попитах го защо се плаши толкова.
— Ами не знам отвърна той. — Като малък бях доста плах и няколко пъти силно се стреснах. Видех ли нещо необичайно, имах навика да се обръщам и да го разглеждам, но нали знаеш, с тези наочници не можеш нито да видиш, нито да разбереш какво става, освен ако не обърнеш глава. Тогава пък господарят винаги ме удряше, от което се стрясках и уплахата ми съвсем не намаляваше. Струва ми се, че ако ме беше оставял да разглеждам спокойно пътя и да се убедя, че няма да ми се случи нищо лошо постепенно щях да свикна. Веднъж с него яздеше един възрастен господин. Някакво голямо парче бяла хартия или парцал прелетя покрай мен. Аз се подплаших и се втурнах напред. Господарят, както винаги, здраво ме шибна с камшика, но старецът извика: „Не си прав! Не си прав! Никога не бива да биеш кон, защото се е уплашил. Изплашил се е, защото се бои, а ти само го караш да се бои още повече и задълбочаваш навика му.“ Предполагам, че не всички хора се отнасят така с конете. Сигурен съм, че не искам да се стряскам заради самото стряскане, но откъде да знам кое е опасно и кое не, щом като не ми дават възможност да опозная трудностите? Никога не се боя от онова, което познавам. Ето например аз съм израснал в парк, където имаше елени и естествено ги познавах така добре, както овцете и кравите. Те обаче не се срещат толкова често и познавам много разумни коне, които се плашат от тях и му хвърлят голямо треперене преди да минат покрай гора с елени.