Знаех, че приятелят ми е искрен и ми се искаше всеки млад кон да има такъв добър господар като фермера Грей или земевладелеца Гордън.
Разбира се, понякога се случваше да се отнасят с нас много добре. Спомням си как една сутрин ме впрегнаха в леката двуколка и ме закараха пред една къща на улица „Пълтни“. Отвътре излязоха двама господа. По-високият дойде при мен, огледа мундщука и юздата и поразмърда хамута с ръка, за да провери дали е легнал удобно.
— Смятате ли, че конят има нужда от юздечка? — попита той коняря.
— Аз лично смятам, че ще се справи отлично и без нея, тъй като устата му е необикновено чувствителна и макар че е много жизнен, в нрава му няма капка проклетия. Но обикновено клиентите ги предпочитат с юздечка.
— Аз лично съм против нея — рече господинът. — Бъдете така добър и я свалете. Свободната уста е нещо много важно при дълъг път, нали, приятелю? — каза той и ме потупа по шията.
После пое поводите и двамата се качиха в двуколката. И сега си спомням как спокойно ме обърна, а после едва подръпвайки поводите и с леко докосване на камшика, ние потеглихме.
Извих шия и тръгнах с най-бодрия си ход. Установих, че зад себе си имам човек, който знае как се управлява добър кон. Отново си припомних старите времена и се почувствувах много весел.
Този господин много ме хареса и след като ме изпробва няколко пъти и със седло, убеди господаря да ме продаде на негов приятел, който търсел сигурен и приятен кон за езда. Ето как стана, че през лятото ме продадоха на мистър Бари.
Глава тридесета
Крадец
Новият ми господар беше ерген. Живееше в Бат и беше много зает в работата си. Лекарят го беше посъветвал да язди по-често, за която цел ме беше и купил. Той нае конюшня близо до дома си, и коняр на име Филчър. Господарят почти не разбираше от коне, но се отнасяше с мен много добре, така че животът ми би трябвало да е хубав и лек, ако не бяха някои обстоятелства, за които той нищо не подозираше. Поръча да ме хранят с най-хубавото сено, с много овес, смлян боб и трици и с толкова змийски грах или райграс, колкото конярят сметне за необходимо. Чух го как дава нарежданията си, затова сметнах, че ще имам много и хубава храна и че съм попаднал на добро място.
Няколко дни всичко беше наред. Установих, че конярят ми си разбира от работата. Поддържаше конюшнята чиста и проветрена и отлично се грижеше за мен, да не говорим, че от устата му чувах само благи думи. Преди беше работил като коняр в един от големите хотели на Бат, но се беше отказал и сега отглеждаше зеленчуци и плодове за пазара. Жена му пък се занимаваше с угояване на птици и зайци за продан. След известно време усетих, че овесът ми силно намаля. Получавах боба, но сега вместо с овес той беше смесен с трици, които също бяха много малко. Във всеки случай получавах не повече от една четвърт от храната си. След две-три седмици това започна да се отразява на силата и жизнеността ми. Тревата, макар и много вкусна, не беше достатъчна, за да ме поддържа в добро здраве без допълнителна храна. Аз обаче нито можех да се оплача, нито да кажа от какво имам нужда. Това състояние продължи около два месеца. Чудех се как така господарят ми нищо не забелязва. Един следобед обаче отидохме на гости у негов приятел — провинциален фермер, който живееше на пътя за Уелс. Този човек имаше много остро око по отношение на конете и след като приветствува приятеля си с добре дошъл, хвърли поглед към мен и рече:
— Знаеш ли, Бари, струва ми се, че конят ти не изглежда толкова добре, колкото когато го купи. Да не е бил болен?
— Не, няма такова нещо — отвърна господарят ми, — но наистина е по-вял от преди. Конярят ми обясни, че есенно време конете винаги били отпуснати и това било нормално.
— Есенно време! Глупости! — възкликна фермерът. — Та още сме едва август, а при тази лека работа и добра храна, той не бива да се чувствува така дори през есента. Как го храниш?
Господарят му каза. Фермерът бавно поклати глава и започна да ме опипва.
— Не знам кой яде овеса, приятелю, но съм готов да се обзаложа, че не е конят ти. Бързо ли си яздил?
— Не! Много спокойно.
— Тогава сложи ръката си тук — каза той и прокара дланта му по врата и рамото ми. — Толкова е влажен и сгорещен, сякаш току-що се е върнал от паша. Съветвам те по-честичко да надничаш в конюшнята. Не обичам да съм подозрителен и, слава богу, нямам никакви основания за това, тъй като изцяло мога да се доверявам на хората си независимо дали съм тук или ме няма. Но има и подли мошеници, дотолкова жестоки, че да ограбят храната на едно безсловесно създание. Трябва да проучиш какво му дават да яде. И като се обърна към коняря си, който беше дошъл да ме вземе, рече: — Дай на този кон хубав овес, и то повечко.
Безсловесни създания! Да, такива сме и ако можех да говоря, щях да кажа на господаря си къде отива овесът му. Конярят идваше всяка сутрин към шест и водеше със себе си малко момченце, което винаги носеше покрита кошница. То влизаше с баща си във вътрешната стаичка, където държаха и зърното, и когато оставяха вратата притворена, виждах как пълнеха едно чувалче с овес от коша, а после момченцето си тръгваше.
Пет-шест дни по-късно, миг след като момченцето беше излязло от конюшнята, вратата широко се отвори и вътре влезе полицай, който здраво държеше детето за ръка. Следваше го втори полицай. Той заключи вратата отвътре и каза:
— Покажи ми на кое място баща ти държи храната за зайците.
Момчето беше много уплашено и започна да плаче. Това обаче не му помогна и то ги заведе до коша с овеса. Тук полицаят намери още едно празно чувалче, досущ като онова с овеса, в кошницата на момчето.
През това време Филчър почистваше краката ми и макар че доста се перчеше, те го отведоха в ареста заедно със сина му. После чух, че оправдали момчето, но бащата осъдили на два месеца затвор.
Глава тридесет и първа
Измамник
Господарят не намери веднага заместник, но след няколко дни новият коняр пристигна. Той беше висок хубавец, но ако е имало някога измамник в образа на коняр, то това беше Алфред Смърк. С мен се държеше много възпитано и никога не ме биеше. А в присъствието на господаря непрекъснато ме галеше и потупваше. Винаги разресваше гривата и опашката ми с вода и лъскаше копитата ми с мазнина, за да изглеждам „по-шик“. Но това да ми почисти краката, да ми прегледа подковите или да ме разреши изцяло — правеше го толкова рядко, колкото и ако бях крава. Оставяше мундщука ми да ръждяса, седлото влажно, а подопашния ремък твърд.
Тъй като Смърк се смяташе за много красив, той отделяше значително време за косата, бакенбардите и вратовръзката си пред огледалото във вътрешната стаичка. Когато господарят му говореше, той непрекъснато повтаряше: „Да, сър! Да, сър!“ и докосваше шапката си на всяка дума. Всички го смятат за чудесен млад човек и завиждаха на мистър Бари за късмета. Според мен той беше най-ленивото и надуто същество, което съм срещал. Разбира се, чудесно е да се отнасят добре с теб, но един кон има нужда и от други неща. Имах просторен бокс, където щях да се чувствувам отлично, ако Смърк не беше толкова ленив, за да го почисти. Той никога не изхвърляше сламата и миризмата на застояла слама беше много неприятна. От силните изпарения очите ми смъдяха и се възпаляваха, губех и апетита си.
Един ден господарят влезе и каза:
— Алфред, в конюшнята мирише много лошо. Не смяташ ли, че трябва добре да я изчистиш и обилно да измиеш пода с вода?
— Да, сър — отвърна той и докосна шапката си, — щом казвате, ще го направя, сър, но е доста опасно, сър, да се мие с вода, сър. Конете много лесно настиват, сър. Не бих желал да им навредя, но ще изпълня желанието ви, сър.
— Аз също не искам да настинат, но миризмата в конюшнята не ми харесва. Смяташ ли, че канализацията е наред?
— Сега, като отворихте дума за това, сър, струва ми се, че каналът понякога наистина връща миризма. Може би е запушен, сър.