На третия ден, докато Хари беше в конюшнята, на вратата се почука и влезе шефът Грант.
— Няма да влизам в къщата, момчето ми — каза той, — но искам да разбера как е баща ти.
— Много е зле — отвърна Хари. — От зле по-зле. Лекарят казва, че е някаква болест, „бронхит“, и смята, че през тази нощ ще проличи дали ще оздравее.
— Лошо, много лошо! — поклати глава шефът. — Познавам двама, които умряха от същото през миналата седмица. Докато разберем, и ги отнесе. Но има ли живот, човек все се надява, затова не бива да губиш кураж.
— Да — бързо отвърна Хари. — Лекарят каза, че татко имал повече шансове от другите, защото не пие. Вчера например треската му беше толкова силна, че ако пиел, щяла да го изгори като хартийка. Все ми се струва, че и той смята, че татко ще се оправи. Мислите ли, че ще се оправи, а, мистър Грант?
Шефът изглеждаше объркан.
— Ако има някакво правило добрите хора да побеждават болестите, аз съм сигурен, че ще се оправи, момчето ми. Той е най-добрият човек, когото познавам. Утре рано ще намина.
Рано на другата сутрин той отново дойде.
— Е? — попита.
— Татко е по-добре — отвърна Хари. — Мама се надява, че ще оздравее.
— Слава богу! — въздъхна шефът. — Сега трябва да бъде на топло и за нищо да не се тревожи, а това ме навежда на мисълта за конете. Джак ще има полза от една-две седмици почивка в топлата конюшня, а ти можеш да го разхождаш из улицата, колкото да се поразтъпче. Този младият обаче, ако не работи, съвсем ще пощръклее и няма да можеш да се справяш с него. А когато най-после излезе, ще направи някоя беля.
— Той вече е пощръклял. Не му давам овес, но е насъбрал толкова енергия, че не знам какво да го правя.
— Така е. Затова кажи на майка ти, че ако е съгласна, ще го взимам всеки ден и ще го водя на работа, докато измислим нещо друго. Половината от спечеленото ще давам на майка ти, а това ще ви бъде от помощ, поне за храната на конете. Знам, че баща ти е член на добър взаимоспомагателен съюз и все пак това не урежда конете, които си ядат, а нищо не припечелват. Ще дойда по обяд да разбера дали е съгласна с моето предложение. — И шефът излезе, без да изчака Хари да му благодари.
Предполагам, че на обяд е разговарял с Поли, защото двамата с Хари дойдоха в конюшнята, впрегнаха Ураган и го изведоха.
Повече от седмица шефът идваше за Ураган, а когато Хари му благодареше, или отвореше дума, за проявената добрина, той го обръщаше на смях и казваше, че всъщност от цялата работа е спечелил само той, тъй като конете му отдавна се нуждаели от почивка, която инак не биха получили.
Състоянието на Джери постепенно се подобряваше, но лекарят каза, че в никакъв случай не бива да се връща на същата работа, ако му е мил животът. Децата непрекъснато разговаряха за това как ще преживяват и се съветваха как биха могли да припечелят някой лев, за да помогнат в къщи.
Един следобед доведоха Ураган много мокър и мръсен.
— Улиците са целите в киша — каза шефът. — Здравата ще се поизпотиш, момчето ми, докато го измиеш и подсушиш.
— Ясно, шефе, няма да го оставя, докато не свърша всичко както трябва. Знаеш, че татко ме е научил какво да правя.
— Ще ми се всички момчета да бяха като теб — рече шефът.
Докато Хари сваляше с гъбата калта от краката и тялото на Ураган, влезе Доли. По лицето и личеше, че носи големи новини.
— Кой живее във Феърстоу, Хари? Мама получи писмо от Феърстоу. Изглеждаше много щастлива и хукна горе да го покаже на татко.
— Как, наистина ли не знаеш? Така се казва имението на мисис Фаулър, бившата господарка на мама, дето срещна татко миналото лято и ни изпрати по пет шилинга.
— О! Мисис Фаулър! Разбира се, че я знам. Интересно какво ли е писала на мама.
— Мама й писа миналата седмица — рече Хари. — Нали знаеш, че тя беше казала на татко да й съобщи, ако се откаже, от работата си на файтонджия. Интересно какво ли ни отговаря. Тичай да разбереш, Доли.
Хари жулеше Ураган със замаха на опитен коняр. След няколко минути Доли влезе с танцова стъпка.
— О, Хари! Никога не ни се е случвало такова хубаво нещо! Мисис Фаулър иска всички да отидем да живеем при нея. Имало една къщичка, която наскоро се освободила и била точно за нас. С градинка, кокошарник, ябълкови дървета, с всичко! Кочияшът напуска през пролетта и тя иска татко да заеме мястото му. Съседите й били добри и имало работа за теб — в градините, конюшните или пък като прислужник. Аз ще мога да ходя в хубаво училище. Мама ту плаче, ту се смее, а татко изглежда толкова щастлив!
— Това наистина е чудесно! — възкликна Хари. — Точно каквото ни трябваше! Идеално е и за мама, и за татко. Само дето нямам намерение да ставам прислужник с впити дрехи и цяла редица копчета. Искам да бъда градинар или коняр.
Семейството реши, че щом състоянието на Джери позволи, всички ще заминат за провинцията, а кабриолета и конете ще продадат колкото може по-скоро.
Това бе тежък удар за мен, тъй като вече не бях млад и не можех да се надявам, че положението ми ще се подобри. След Бъртуик никъде другаде не съм бил така щастлив, както при скъпия ми господар Джери. Но три години работа с кабриолет, дори и при най-добри условия, се отразяват на силите на всеки кон и аз чувствувах, че не съм вече онова, което бях.
Грант веднага каза, че взима Ураган, а на пиацата имаше мъже, които биха купили и мен, но Джери каза, че не бива да работя със случаен файтонджия. Тогава шефът обеща да ми намери място, където ще се чувствувам добре.
Настъпи денят на заминаването. На Джери все още не му разрешаваха да излиза, така че изобщо не го видях след онази новогодишна нощ. Поли и децата дойдоха да се сбогуват с мен.
— Клетият стар Джак! Милият ни стар Джак! Как бих искала да те вземем с нас — каза Поли, постави ръка на гривата ми, приближи лицето си до шията ми и ме целуна. Доли плачеше и също ме целуваше. Хари много ме гали, но не каза нищо, само беше много тъжен. После ме отведоха на новото място.
Част четвърта
Глава четиридесет и шеста
Джейкс и дамата
Продадоха ме на един хлебар, когото Джери познаваше и смяташе, че при него ще имам добра храна и сравнително лека работа. Отначало наистина беше така и ако господарят през цялото време беше наоколо, мисля, че нямаше да ме претоварват. Старшият майстор обаче вечно бързаше и много често, когато колата бе натоварена догоре, нареждаше да се сложи и още нещо. Моят каруцар — казваше се Джейкс му обясняваше, че товарът не е по силите ми, но майсторът винаги надделяваше: „За какво да ходиш два пъти, когато може и веднъж. Важното е работа да се върши.“
Джейкс, както и другите каруцари, винаги използуваше късата юзда, което не ми даваше възможност да тегля товара с лекота. Ето защо след три-четири месеца усетих, че това сериозно започва да се отразява на силите ми.
Един ден ме натовариха повече от обикновено, а пътят минаваше по стръмен склон. Напрягах всичките си сили, но не можех да се изкача и трябваше непрекъснато да спирам. Това, естествено, не харесваше на коларя, който здраво ме налагаше с камшика и викаше: „Тръгвай, мързеливо животно, или аз ще те накарам!“ Потътрих тежкия товар и изминах няколко метра. Камшикът отново изплющя и аз отново се напрегнах. Болката от тежкия камшик бе силна, но душата ме болеше два пъти повече от клетата ми гърбина. Да ме наказват и ругаят, когато полагах всички усилия, бе толкова обидно, че убиваше цялото ми желание за каквото и да било. Джейкс за трети път започна да ме налага жестоко, когато до него се приближи една дама и заговори с нежен, развълнуван глас:
— О, моля ви, не бийте повече доброто животно. Сигурна съм, че полага усилия, но пътят е много стръмен. Убедена съм, че прави каквото може.
— Прави каквото може, но това не му помага да изтегли товара, значи трябва да направи нещо повече. Аз така знам, госпожо — отвърна Джейкс.