— Но не е ли много тежък този товар? — попита тя.
— Да, да, прекалено тежък е, но аз не съм виновен. Главният дойде тъкмо когато тръгвахме и нареди да сложим още триста фунта отгоре, защото така му е по-удобно, а аз трябва да се оправям както мога.
Той отново вдигна камшика и дамата извика:
— Моля ви, спрете. Мисля, че мога да ви помогна, стига да ми разрешите.
Човекът се изсмя.
— Вие не му давате възможност да използува всичките си сили, защото главата му е опъната назад с тази къса юзда — каза тя. — Сигурна съм, че ще се справи, ако я свалите. Моля ви, опитайте — настояваше тя. — Ще ми доставите голяма радост.
— Добре, добре — отвърна Джейкс и отново се изсмя. — Ще направя всичко, което ще достави удоволствие на една дама. Колко искате да я отпусна, госпожо?
— Цялата. Освободете главата му изцяло.
Юздата беше свалена и аз веднага отпуснах глава до коленете си. Какво блаженство! После я тръснах няколко пъти нагоре-надолу, за да пораздвижа вдървения си врат.
— Горкото животно! Нали това искаше? — каза тя, като ме галеше и потупваше с нежната си ръка. — А сега, ако му говорите кротко и го водите спокойно, той ще се справи по-добре, ще видите.
Джейкс пое юздите и извика: „Хайде, Черньо!“
Аз наведох глава и натиснах с цялата си тежест върху хамута. Изобщо не щадях сили. Каруцата се помести и аз бавно я изтеглих до горе, където спрях, за да си поема дъх. Дамата се изкачи по пешеходната алея и застана при нас на пътя. Тя започна да ме милва и тупа по шията, така както не ме бяха милвали много отдавна.
— Виждате ли колко беше усърден, когато му дадохте възможност. Сигурна съм, че е благородно същество и бих се заклела, че е познавало и по-добър живот. Няма да му слагате отново тази юзда, нали?
Джейкс тъкмо се канеше да ми я нагласи.
— Вижте, госпожо, не отричам, че когато освободих главата му, той по-лесно изтегли товара, за което ви благодаря. Ще го запомня и ще го правя и друг път. Но нали ако го оставя без късата юзда, ще стана за посмешище на всички каруцари! Модата е такава, нали разбирате…
— А не е ли по-добре да откриеш нова, по-разумна мода, вместо да следваш глупавата? Много благородници вече не използуват късата юзда. Нашите коне например не я познават от петнайсет години и работят с много по-голяма лекота. Освен това — добави тя с много сериозен тон — ние нямаме право да измъчваме божите създания без причина. Наричаме ги безсловесни създания и те наистина са такива, защото не могат да ни кажат какво чувствуват, но това не означава, че страдат по-малко. Но аз не бива да ви бавя повече. Благодаря ви, че се вслушахте в съвета ми и съм сигурна, че той ще ви е по-полезен от камшика. Приятен ден! — Като ме потупа още веднъж по шията, тя леко закрачи по алеята и повече не я видях.
— Готов съм да се обзаложа, че това беше истинска дама — продума Джейкс. — Говореше с мен така любезно, сякаш й бях равен. Ще се вслушам в съвета й — поне за нанагорнищата.
И за негова чест трябва да призная, че отпусна юздата ми с няколко дупки, а изкачвахме ли стръмнини, винаги освобождаваше главата ми. Тежките товари обаче не спряха. Обилната храна и добрата почивка възстановяват силите след непосилна работа, но нито един кон не може да издържи на претоварване. И аз така забележимо започнах да слабея, че ме замениха с по-млад кон. Тук трябва да спомена, че по това време имах и друго страдание. Бях чувал да говорят за него, но никога не го бях изпитвал. Причината за болестта бе лошо осветената конюшня, в която имаше само едно мъничко прозорче, така че боксовете ни бяха почти тъмни.
Освен потискащия ефект върху духа полумракът силно отслаби и зрението ми. Очите силно ме боляха от рязката смяна на тъмнина с ярка дневна светлина. Няколко пъти се спъвах на прага и почти не виждах къде вървя.
Мисля, че ако се бях застоял в тази конюшня, щях да остана полусляп, а това е голямо нещастие. Чувал съм хората да казват, че било по-безопасно да караш сляп кон, отколкото кон с лошо зрение, тъй като те били много плахи. Аз обаче се отървах без трайно увреждане на зрението и ме продадоха на един от богатите собственици на кабриолети.
Глава четиридесет и седма
Тежки времена
Никога няма да забравя новия си господар. Той имаше черни очи, гърбав нос, устата му беше зъбата като на булдог, а гласът му беше рязък като скрибуцането на каруца върху чакъл. Казваше се Николас Кожодера и според мен беше същият човек, за когото работеше Дрипавия Сам.
Бях чувал хората да казват, че за да повярваш, трябва да видиш, но според мен трябва и да го почувствуваш. Независимо че много неща бях видял през живота си, аз не познавах несравнимата трагедия на файтонджийския кон.
Кожодера разполагаше с долнопробни кабриолети и долнопробни кочияши. Той се държеше брутално с мъжете и те се държаха жестоко с нас. Нямаше неделна почивка, бяхме в разгара на летните горещини.
От време на време в неделя сутрин някоя разпусната мъжка компания наемаше кабриолета за цял ден. Четирима седяха вътре, а петият на капрата до кочияша и аз трябваше да ги возя по десет-петнайсет мили извън града и обратно. Как пък не се случи някой да слезе и да повърви по най-стръмното и в най-големия пек! Слизаха само ако ги накараше кочияшът, когато ставаше ясно, че няма да се справя. Случваше се така да се изтощя и сгорещя, че почти не се докосвах до храната. Как мечтаех за чудесната каша от трици със селитра, която Джери ни даваше в горещите съботни вечери. Тя ни охлаждаше и ободряваше. Следваха две нощи и цял ден непрекъсната почивка, а в понеделник сутрин бяхме отново свежи като млади жребчета. Тук обаче нямаше почивка и кочияшът ми беше зъл като господаря си. Биеше жестоко с камшик с нещо толкова остро на края, че понякога разкървавяваше гърба ми. Случваше се да ме удря и по корема, и по главата. Подобни унижения силно сломяваха духа ми и въпреки това се стараех, без да клинча. Както казваше клетата Рижка: „Няма смисъл. Хората са по-силни.“
Сега животът ми бе толкова окаян, че и аз като нея си мечтаех да падна и да умра както си работя, за да се свършат мъките ми. Един ден желанието ми почти се сбъдна.
Излязох на пиацата в осем сутринта. Вече бях поработил здравата, когато се наложи да закараме един клиент до гарата. Очакваше се пристигането на дълга композиция и господарят ми спря на редицата от кабриолети, за да използува възможността да изкара нещо и на връщане. Влакът беше дълъг и бързо наеха всички кабриолети. Скоро дойде и нашият ред. Бяха четирима души — шумен, наперен мъж, жена с малко момченце и едно младо девойче. Имаха много багаж. Жената с момченцето се качи и докато мъжът се разпореждаше с багажа, девойчето дойде да ме разгледа.
— Татко — рече тя, сигурна съм, че този нещастен кон не може да ни закара с целия багаж толкова далеч. Виж колко е слаб и изнемощял.
— О, нищо му няма, мис — обади се кочияшът. — Достатъчно е силен.
Носачът, който влачеше тежките сандъци, предложи на мъжа да наеме втори кабриолет.
— Ще може ли конят ти да се справи или не? — попита напереният.
— О, разбира се, че ще се справи, сър. Качвай сандъците, носач, той може и повече!
Кочияшът им помогна да качат един толкова тежък сандък, че почувствувах как пружините се слегнаха.
— Татко, татко, моля те, вземи още един кабриолет — замоли девойчето. — Сигурна съм, че не сме прави, сигурна съм, че извършваме жестокост.
— Глупости, Грейс, влизай вътре веднага и престани да опяваш. Само това остава на цялата ми заетост да проверявам всеки файтонджийски кон. Човекът си познава работата. Хайде, качвай се и си затваряй устата!
Крехката ми приятелка трябваше да се подчини. А носачът влачеше сандък след сандък и ги трупаше отгоре и на седалката до кочияша. Най-после всичко беше готово и с обичайното дърпане на поводите и изплющяване на камшика, ние потеглихме.
Товарът беше много тежък, а аз от сутринта не бях ял, нито почивал. И все пак напрягах всички сили, както правех винаги, въпреки жестоката несправедливост.