— Кой каза думата тъпаци? — попита Бързоножко. — Тъкмо се беше върнал от старата ябълка, о чиито ниски клони обичаше да се чеше. — Кой каза тъпаци? Това е лоша дума.
— Лошите думи са измислени за лошите неща — отвърна Рижка и повтори онова, което ни беше разказал Сър Оливър.
— Всичко това е вярно — тъжно се съгласи Бързоножко, — а онова нещо с кучетата съм го наблюдавал многократно в стария си дом. Но тук няма да говорим за такива неща. Знаете, че господарят, Джон и Джеймс винаги са били добри с нас и да се говори срещу хората на такова място е нечестно и неблагодарно. А има и други добри коняри и господари освен нашите, въпреки че нашите, разбира се, са най-добри.
Дългата реч на добродушния Бързоножко отговаряше на истината и ни поохлади, особено Сър Оливър, който беше силно привързан към господаря си. За да сменя темата, попитах:
— Може ли някой да ми каже каква е ползата от наочниците?
— Не! — кратко отвърна Сър Оливър. — Защото полза няма.
— Предназначени са — както винаги спокойно подхвана Справедливко — да предпазват конете от силна уплаха, ако се стреснат внезапно, защото така може да се стигне до нещастни случаи.
— Тогава защо не ги слагат на яздитните коне, особено на тези, които се яздят от жени? — попитах.
— Няма логична причина — тихо отвърна той, — освен че така е модерно. Твърдят, че ако конят види колелата на каруцата или файтона, който тегли, ще се уплаши и ще побегне, въпреки че когато го яздят, той ги вижда навсякъде, около себе си, особено ако улиците са оживени. Признавам, че понякога се приближават на твърде неприятно разстояние, но ние не бягаме. Свикнали сме, разбираме нещата и ако не ни бяха слагали наочници, нямаше и да се нуждаем от тях. Щяхме да виждаме какво има наоколо, да знаем кое какво е и да се плашим много по-малко, отколкото с ограничено полезрение. Естествено, може би има някои по-нервни коне, които са били наранявани или плашени като млади. За тях сигурно е по-добре да носят наочници, но тъй като аз никога не съм бил нервен, не мога да съдя.
— Според мен — обади се Сър Оливър — наочниците са много опасни нощем. Ние, конете, виждаме в тъмното далеч по-добре от хората и доста нещастия не биха се случили, ако имахме пълна възможност да използуваме очите си. Спомням си как преди няколко години една катафалка с два коня се прибирала късно през нощта и точно до къщата на фермата Спароу и езерото колелата се подхлъзнали и катафалката се преобърнала във водата. Двата коня се удавили, а кочияшът едва се спасил. Разбира се, след този случай поставиха здрав бял парапет, който се вижда отдалеч, но ако конете не са били частично заслепени, те биха се движили по-далеч от ръба и нещастието нямаше да се случи. Когато файтонът на господаря се преобърна — тогава вас още ви нямаше, — казаха, че ако лампата вляво от пътя не била изгаснала, Джон щял да забележи голямата дупка, оставена от работниците. Сигурно е така, но ако старият Колин беше без наочници, той щеше да я види и без лампа, тъй като бе твърде опитен, за да попадне в беда. А така и той пострада сериозно, и файтонът се счупи, а Джон се отърва като по чудо.
— Ами тогава — обади се Рижка и сбърчи ноздри, — щом хората са толкова големи умници, да наредят в бъдеще всички жребчета да се раждат с очи в средата на челото, вместо отстрани на главата. Нали все си мислят, че могат да променят природата и подобрят божиите творения.
Атмосферата отново се нажежи, затова Бързоножко повдигна умното си личице и рече:
— Ще ви издам една тайна. Мисля, че и Джон не одобрява наочниците. Един ден ги чух как си говорят с господаря, който каза, че ако конете са свикнали с тях в някои случаи може би е опасно да им се свалят. Джон пък отвърна, че би било много хубаво, ако всички жребчета се обяздват без наочници, както правят в някои други страни. Затова горе главите и да изтичаме до другия край на градината. Мисля, че вятърът е съборил малко ябълки и не виждам защо да не ги изядем ние вместо голите охлюви.
На Бързоножко не можеше да се устои, затова прекъснахме дългия си разговор и докато хрупкахме сладките ябълки, които вятърът бе пръснал по земята, съвсем се развеселихме.
Глава единадесета
Откровен разговор
Колкото по-дълго живеех в Бъртуик, толкова по-горд и щастлив бях, че имам такъв дом. Всички, които познаваха господаря и господарката, ги обичаха и уважаваха. И не става дума само за хората, ами и за конете, магаретата, кучетата, котките, кравите и птиците. Нямаше потискано или измъчвано животно, което да не намери приятел в тяхно лице, а и слугите им се държаха по същия начин. Ако за някое от децата в селото се разбереше, че се е отнесло жестоко с живо същество, скоро общинският съд се заемаше с него.
Повече от двайсет години мистър Гордън и фермерът Грей се бяха борили за премахването на късите юзди, затова те бяха голяма рядкост в нашия край. Ако господарката срещнеше тежко натоварен кон с високо вдигната от юздата глава, тя спираше файтона, слизаше и с нежния си, сериозен глас разговаряше с каруцаря, като се опитваше да го убеди колко глупаво и жестоко е това. Мисля, че никой мъж не можеше да устои на нашата господарка. Бих искал всички жени да са като нея. Господарят също реагираше много остро на жестокостта. Спомням си как една сутрин ме яздеше към къщи, когато съгледахме, че насреща ни се задава едър мъж в лека двуколчица, теглена от красиво пони с тънки крачка и чувствителна расова муцунка. Когато стигнаха портите на имението, понито зави към тях. Без да продума или да го сгълчи, мъжът внезапно дръпна поводите и изви така рязко главата на животното, че едва не му счупи врата. След като дойде на себе си, понито продължи пътя си, но господарят му започна яростно да го налага. Красивото същество се втурна напред, но силната тежка ръка го дръпна със сила, достатъчна да му счупи челюстта, а камшикът продължаваше да се врязва в тялото му. За мен гледката беше непоносима, защото знаех каква ужасна болка изпитва нежната му устица, но господарят ме пришпори и само след секунди се озовахме до тях.
— Сойър! — извика той със суров глас. — Това пони от плът и кръв ли е направено?
— От плът, кръв и инат! — отвърна мъжът. — Твърде много държи на своето, а това не ми харесва. — Явно беше много разярен. Той беше строител и често идваше по работа в имението.
— А ти мислиш ли — сурово продължи господарят, — че подобно отношение ще го накара да уважава твоята воля?
— От къде на къде ще завива нататък? Пътят му беше напред! — грубо отвърна мъжът.
— Ти често си идвал с това пони в дома ми — рече господарят — и поведението му е доказателство за добра памет и интелигентност. Откъде ще знае, че не идваш у нас? Но това всъщност няма значение. Трябва да ти кажа, мистър Сойър, че по-нечовешко и жестоко отношение към такова малко пони никога не съм наблюдавал. Като даваш воля на подобни страсти, ти вредиш на собствения си характер точно толкова — какво ти, много повече! — колкото и на коня си. Не забравяй, че един ден всички ще ни съдят за делата ни, независимо дали са свързани с хора или животни.
Господарят ме подкара към къщи. По гласа му разбрах колко беше натъжен. Със същата прямота той разговаряше не само с равните нему, но и с хора от по-нисшите съсловия. Друг път например срещнахме капитан Лангли — приятел на господаря. В колата му бяха впрегнати прекрасна двойка сиви жребци. Като поприказваха малко, капитанът рече:
— Какво ще кажеш за новия ми впряг, мистър Дъглас? Знаем, че си най-добрият познавач на коне в нашия край, затова искам да чуя мнението ти.
Господарят ме върна малко назад, за да може да ги огледа по-добре, и каза:
— Необикновено красива двойка. И ако са толкова добри, колкото изглеждат, няма какво повече да желаеш. Виждам обаче, че отново си се поддал на любимата си привичка да тормозиш конете и изтощаваш силите им.