— Какво имаш предвид? — попита капитанът. — Късата юзда ли? Ах, да, знам, че това ти е болната тема. Работата е там, че обичам конете ми да са с високо повдигнати глави.
— Аз също — отвърна господарят, — както и всеки друг ездач, ала не обичам насила да им ги повдигат. Тогава всичко е различно. Ти си военен, Лангли, и несъмнено обичаш полка ти да изглежда добре на парад. „Високо главите“ и прочие. Но щеше ли да имаш голяма вяра в обучението си, ако главите на всичките ти войници бяха прикрепени към дъски, завързани за враговете им? Е, колкото за един парад, вредата може и да не е толкова голяма, освен мъката и изтощението на войниците, но как си ги представяш в атака, когато всеки мускул трябва да бъде свободен и всички сили хвърлени в боя? Не възлагам големи надежди на шансовете им за победа. Същото е и с конете. Ти ги измъчваш, изнервяш и по този начин намаляваш силите им. Затрудняваш движенията им, те напрягат много повече мускулите и ставите си и естествено се изхабяват по-бързо. Помни думите ми — конете са създадени да движат главите си свободно така, както и хората. И ако в постъпките си се ръководеха повече от здравия разум и по-малко от модата, доста неща щяха да ни се виждат по-лесни. Освен това ти не по-зле от мен знаеш, че ако конят стори погрешна стъпка, възможността да я оправи с опъната глава и врат е далеч по-малко. Е — завърши господарят със смях, — доста време отделих на болната си тема. Не може ли тя да стане и твоя, а капитане? Примерът ти ще запали много хора.
— Убеден съм, че на теория си прав — отвърна капитанът. — И примерът с войниците си го биваше, но… както и да е, ще си помисля.
И те се разделиха.
Глава дванадесета
Бурята
Един ден късно през есента на господаря му се наложи да пътува доста далеч по работа. Впрегнаха ме във високата двуколка. Джон също тръгна с нас. Много обичах тази двуколка. Беше съвсем лека и големите колела се търкаляха тъй приятно. Беше валяло много, духаше силен вятър, който застилаше пътя с порой от листа. Бодро вървяхме напред, докато стигнахме бариерата и ниския дървен мост. Бреговете на реката бяха доста високи и вместо да се издига, мостът бе на тяхното ниво. Когато прииждаше, реката стигаше чак до подножието му. Но тъй като имаше здрави перила, хората спокойно го прекосяваха.
Човекът при бариерата каза, че реката бързо се покачвала и се боял, че нощта ще бъде тежка. Много ливади бяха наводнени, а в една падина водата стигна до коленете ми. Настилката обаче беше здрава и господарят караше внимателно, така че всичко мина добре.
Когато стигнахме в града, наложи се да чакаме дълго. Работата на господаря му отне много време и тръгнахме към къщи доста късно следобед. Вятърът се беше засилил и чух господарят да казва на Джон, че никога не бил пътувал в такава буря. Аз си помислих същото, когато навлязохме в гората, където големите клони се люлееха заплашително и вятърът бучеше страховито.
— Иска ми се по-скоро да излезем от тази гора — рече господарят.
— Да, сър — отвърна Джон, — ще бъде много неприятно, ако някой от клонаците падне отгоре ни.
Думите едва бяха излезли от устата му, когато се чу силен стон, пукот и рязко пращене, и сред дърветата се сгромоляса огромен дъб, изтръгнат от корените. Дървото падна напряко на пътя, точно пред нас. Няма да крия, че се уплаших. Заковах се на място и сигурно съм треперил. Естествено, не завих и не хукнах обратно, така не ме бяха учили. Джон скочи на земята и след миг беше до главата ми.
— Измъкнахме се на косъм — каза господарят. — Ами какво ще правим сега?
— Не можем да минем през дървото, нито да го заобиколим, сър — отвърна Джон. — Не ни остава нищо друго, освен да се върнем до разклона, а това означава още шест мили, докато стигнем дървения мост. Ще позакъснеем, но конят е със свежи сили.
И така върнахме се до кръстопътя и заобиколихме, но докато стигнем моста, почти се стъмни. Единственото, което се виждаше, бе, че водата го е заляла по средата, но това се беше случвало и друг път и господарят не спря. Движехме се с добра скорост, но в мига, в който краката ми докоснаха моста, усетих, че нещо не е наред и се заковах на място.
— Хайде, Красавецо! — подкани ме господарят и ме докосна с камшика, но аз не смеех да помръдна. Той ме шибна и аз подскочих, но така и не продължих напред.
— Тук има нещо съмнително, сър — каза Джон, скочи от двуколката, дойде при мен и се заоглежда. После опита да ме поведе. — Хайде, Красавецо, какво има?
Разбира се, не можех да му отговоря, но знаех много добре, че мостът не е сигурен.
Точно тогава от другата страна изскочи пазачът на бариерата и заразмахва факла като луд.
— Хей, хей, вие там, спрете! — крещеше той.
— Какво има? — извика господарят.
— Мостът е счупен по средата и част от него е отнесена! Тръгнете ли, ще се сгромолясате в реката!
— Слава богу! — въздъхна господарят.
— О, Красавецо! — възкликна Джон, хвана юздата и внимателно ме поведе обратно по пътя от дясната страна на реката. Слънцето вече беше залязло, а вятърът сякаш се беше поукротил след онзи бесен порив, който изтръгна дървото. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно, все по-тихо и по-тихо. Леко препусках напред и колелата безшумно се търкаляха по мекия път. Дълго време господарят и Джон мълчаха, но най-после господарят заприказва със сериозен глас. Не разбирах голяма част от думите, но, общо взето, говореха, че ако бях продължил, както искаше господарят, най-вероятно мостът щеше да се срути и кон, двуколка, господар и слуга щяха да се сгромолясат в реката. А тъй като течението беше много силно, цареше мрак и нямаше кой да ни чуе, беше повече от сигурно, че щяхме да се удавим. Господарят рече, че господ е дал на хората разум, с чиято помощ могат да правят своите изводи. На животните пък е дал знания, които не зависят от разума и които по свой начин са по-точни и по-съвършени и благодарение на тях животните спасяват хората. Джон разказа много истории за кучета и коне, извършили чудни постъпки. Според него хората не ценели достатъчно животните, нито ги смятали за свои приятели, а така не бивало. Аз обаче съм сигурен, че ако някога животните са имали приятел, това беше именно той.
Най-после стигнахме до портата на имението и видяхме градинаря, който ни очакваше. Той каза, че господарката още от мръкнало била ужасно разтревожена, защото смятала, че ни се е случило нещо лошо, и изпратила Джеймс със Справедливко пъстрия жребец до дървения мост да пита за нас.
Видяхме, че салонът и горните прозорци светеха и щом приближихме, господарката изтича навън.
— Добре ли си, скъпи? — извика тя. — О, толкова се разтревожих, какво ли не си представях! Нищо ли не ви се случи?
— Не, мила, но ако твоят Черен красавец не беше по-умен от нас, реката при дървения мост щеше да ни отнесе.
Не чух повече, защото влязоха в къщата, а Джон ме заведе в конюшнята. О, да знаете каква вечеря ми даде! Прекрасно кърмило от трици и смлян боб с овес, че и дебела сламена постелка, на която се отпуснах с удоволствие — така бях изморен.
Глава тринадесета
Печатът на дявола
Един ден с Джон ходихме да вършим някаква работа на господаря и бавно се прибирахме по дългия прав път, когато забелязахме момче, което се опитваше да накара понито си да прескочи една ограда. Понито се дърпаше и момчето го зашиба с камшика, но то само се завъртя и застана на една страна. Той го наби отново и понито се обърна на другата страна. Тогава момчето слезе на земята и здравата го наложи, като го удряше и по главата. После се качи отново и се опита да го накара да прескочи оградата. През цялото време грубо го риташе, но понито отново отказа. Когато наближихме, то наведе глава, вдигна задните си крака и запрати ездача си в средата на широкия жив плет, а после препусна с увиснала юзда в галоп към къщи. Джон високо се разсмя и каза: