Индианецът беше облечен също като белия, само че вместо във високи ботуши краката му бяха обути в леки мокасини, украсени с иглите на бодливо свинче. Освен това на главата си нямаше шапка, а дългата му, гъста гарвановочерна коса беше прибрана във висока шлемовидна прическа, в която беше вплетена кожата на гърмяща змия. На врата си носеше торбичка с амулет, една изключително скъпоценна лула на мира, както и три наниза с нокти на гризли — едно блестящо доказателство за неговата храброст и хладнокръвие, тъй като никой индианец не бива да носи трофеи, които не е извоювал сам. И на него не му липсваше ласото, нито поясът с револверите, закривеният ловджийски нож, както и кожените торбички. В десницата си червенокожият държеше двуцевна карабина, чийто приклад бе нагъсто обкован с лъскави сребърни гвоздеи. Чертите на сериозното му, мъжествено красиво лице, можеха да се нарекат почти римски. В очите му, сякаш от черно кадифе, гореше спокоен, благотворен огън. Скулите му бяха съвсем леко изпъкнали, а цветът на лицето му бе матово светлокафяв, примесен с мъничко бронз.
Двамата новодошли нямаха великанско телосложение. Влязоха спокойно и скромно, като че бяха най-обикновени работници от лагера. Нищо, абсолютно нищо в поведението им не показваше да имат намерение по какъвто и да било начин да предявят някакви претенции или да привлекат вниманието на присъстващите върху себе си, но въпреки това самото им появяване оказа такова въздействие, сякаш две царски особи се бяха изправили пред своите поданици. Неспирното и ужасно бърборене на китайците мигновено секна. Белите работници в малкото помещение неволно станаха от местата си. Инженерът, неговият надзирател и управителят последваха примера им. Шопманът се опита дори да направи поклон, но за съжаление той излезе твърде недодялан.
Изглежда двамата изобщо не забелязаха предизвикания от тях голям интерес. Индианецът поздрави само с леко кимване, но то съвсем не беше горделиво, а белият дружелюбно каза:
— Good evening, мешърс! Не ставайте, не искаме да ви смущаваме. — И после, обръщайки се към кръчмаря, той продължи:
— Сър, може ли при вас да се намери добро средство срещу глад и жажда?
— Readily, with pleasure, сър! [17] — отговори му той. — Но най-напред welcome [18], джентълмени! Всичко, каквото имам, е на ваше разположение. Мешърс, седнете ей там на топло край огъня! Вярно, че на онази маса се настаниха вече двама уестмани, които излязоха за малко, но ако те ви смущават, ще ги накараме да се преместят.
— В никакъв случай не желаем да става това. Те са дошли преди нас и имат по-голямо право да седнат там. Когато се върнат, ще ги попитаме дали искат да останем на тяхната маса. Най-напред ни приготви подгряна бира с джинджифил, а после ще видим какво имаш за ядене.
По оставените карабини те разбраха къде седят Хас и Кас и се настаниха на другите две места на масата.
— Мъже и половина! — прошепна инженерът на двамата си съседи. — Индианецът има поглед на крал, а и белият не пада по-долу.
— Ами пушката на червенокожия! — обади се също тъй тихо и надзирателят. — Колко много сребърни гвоздеи има по нея! Дали…
— Thunderstorm! [19] Сребърна карабина! Винету! Вижте тежката двуцевка на белия! Дали е прочутият мечкоубиец? Ами по-малката лека пушка! Може би е карабината «Хенри», а?
— Но тогава този човек ще е Поразяващата ръка!
— Поразяващата ръка и Винету! Моето желание, моето съкровено желание!
В този момент навън пред входната врата се разнесе гласът на Казимир:
— All devils! Какви са тези коне? Кой ли е дошъл?
— Не знам — отговори гласът на управителя, който се връщаше от склада заедно с двамата братовчеди.