— Всъщност в момента нямам никаква определена причина, това е само предположение.
— Моят брат се казва Ято Инда. Ято означава «добър» и е от езика на навахите, а Инда означава «мъж, човек» и произхожда от езика на апачите. Но тъй като навахите също са апачи, аз предполагам, че индианската майка на моя получервенокож брат е от племето на апачите.
Очевидно този отговор не беше приятен за метиса. Той се опита да си спести отговора, като нелюбезно отвърна:
— Никога не съм чувал, че великият Винету е любопитен. Защо сега той проявява такъв интерес към някаква непозната индианка?
— Защото е твоя майка — прозвуча твърдият и рязък отговор на вожда. — И защото щом веднъж съм се озовал тук, искам да знам що за човек е поел задължението да се грижи за безопасността на това населено място. От кое племе е майка ти?
При този тон и при втренчения прям поглед, който апачът беше впил в лицето му, скаутът нямаше как да мълчи. Той му отговори:
— Тя беше от апачите пинал.
— Тя ли те научи да говориш?
— Разбира се.
— Аз знам всички езици и диалекти на апачите. Много от изговаряните с езика звуци при тях са едновременно и гърлени, а ти използваш само езика си, точно така както правят команчите.
При тези думи метисът избухна:
— Да не би да искаш да кажеш, че майка ми е от племето на команчите?
— Ами ако го твърдя?
— Твърдението все още не е доказателство. Дори ако майка ми е дъщеря на команчите, от това съвсем не следва, че съм на страната на команчите.
— Така е, но я ми кажи познаваш ли Токви Кава, Черния мустанг, който е най-жестокият и страшен вожд на команчите?
— Само съм чувал за него.
— Той имаше дъщеря, която стана жена на един бледолик. И двамата умряха и оставиха момченце със смесена кръв, което бе възпитано от Черния мустанг в голяма омраза срещу белите. Та по време на игра дясното ухо на това момче било цепнато с нож от негов другар. Защо говориш като команч, а на същото ухо имаш такъв голям белег?
При тези думи скаутът скочи на крака и гневно извика:
— Този белег го дължа именно на враждата си с команчите.
Получих го в ръкопашна схватка с тях. Ако се съмняваш в това, ще те предизвикам да се биеш с мен!
— Pshaw!
С неописуемо пренебрежителен тон Винету изрече само тази единствена дума, после му обърна гръб и посегна към чашата с бира, донесена току-що от кръчмаря.
Както се случва обикновено след подобни неприятни сцени, в помещението настана дълбока тишина и едва след някоя и друга минута разговорът на двете маси бе пак подновен. По-късно инженерът се осведоми дали Олд Шетърхенд и Винету имат намерение да пренощуват в лагера и когато получи утвърдителен отговор, той им предложи собственото си жилище, като подкрепи гостоприемната си покана със следното обяснение:
— Шопманът настани при себе си двамата джентълмени, които дойдоха преди вас. Тъй че там вече няма място. Едва ли ще спите на открито при такава влага. Ами тук, в това помещение, сред хъркащите и нечистоплътни китайци? В никакъв случай! Бяхме принудени да ги докараме тук от западното крайбрежие, защото не ни беше възможно да намерим бели работници, и освен това китайците излизат по-евтино и са далеч по-дисциплинирани от онази бяла паплач, на която иначе трябва да разчитаме. Кажи ми, сър, ще приемете ли предложението ми?
Олд Шетърхенд хвърли на Винету въпросителен поглед, видя, че той леко му кимна в знак на съгласие, и отговори:
— Да, приемаме го, но при условие, че и за конете ни ще се намери тук добър и сигурен подслон.
— Ще се намери. Ние вече прибрахме на сухо и конете на другите двама джентълмени. Ще желаете ли да огледате жилището ми?
— Да, покажи ни го! Винаги е по-добре човек предварително да познава мястото, където ще пренощува.
Винету и Олд Шетърхенд взеха оръжията си и последваха инженера към една ниска, не кой знае колко отдалечена постройка, чиито стени бяха иззидани от камък, защото тя не беше построена само за временни цели, а по-късно щеше да служи за жилище на пазачите на моста. Инженерът отключи вратата и след като влязоха вътре, запали една газена лампа. В помещението имаше огнище, маса с няколко стола, различна друга покъщнина и съдини. Освен това там се намираше и широка постеля, на която не липсваше място за всички. Двамата гости изразиха задоволството си и се наканиха да се върнат, за да подслонят и конете си. Тогава инженерът се обади:
— Няма ли още отсега да си оставите вещите тук? Съвсем не е нужно да мъкнете със себе си одеялата и пушките?
Нямаше причина да не му дадат право. Зидовете бяха дебели и прозорците толкова малки, че през тях не можеше да влезе човек. Направената от солидни дъски врата имаше здрава ключалка, така че споменатите предмети изглежда щяха да бъдат тук на съвсем сигурно място. И тъй оставиха всичко в стаята и после отведоха конете в склада, където се намираха вече и жребците на двамата Тимпе. Животните получиха храна и вода, и след това Олд Шетърхенд попита дали за всеки случай няма да е по-добре да изпратят при тях един работник да ги пази. Конете имаха висока стойност и загубата им щеше да е кажи-речи непоправима. Инженерът обеща да се погрижи за пазач и тримата се върнаха обратно в шопа. Пътем той им заяви, че и за вечеря ще бъдат негови гости, след което добави: