На Хас и Кас те не бяха обърнали по-голямо внимание, отколкото и на всички останали, но когато в малкото помещение се заговори за пушките на Олд Шетърхенд и Винету, които имали направо неоценима стойност, двамата китайци наостриха слух. После, след като прочутите уестмани влязоха тъй неочаквано, синовете на Небесната империя с голямо любопитство и жадни погледи взеха да надничат през пролуките между дъските и изглежда изобщо не можеха да откъснат очи от безценните пушки. Когато по-късно инженерът се завърна с гостите си след огледа на жилището и двамата кръвни братя се появиха без карабините си, като че досегашното спокойствие на китайците изведнъж се изпари. Тънките им вежди започнаха да се повдигат и спускат, устните им затрепериха, пръстите им конвулсивно взеха да се свиват и те неспокойно се размърдаха на местата си. И двамата изпитваха едни и същи чувства и имаха едни и същи мисли, ала никой не смееше да заговори пръв. Най-сетне единият от тях не можа по-дълго да издържи и тихо попита:
— Чу ли всичко?
— Да — отвърна другият.
— А видя ли?
— Видях.
— И пушките, нали?
— И тях!
— Колко ли струват!
— Много, много хиляди долари!
— Де да ги имахме! А как трябва да работим, как трябва да се мъчим и трепем, за да могат костите ни да бъдат погребани в родината!
Настъпи кратко мълчание. Размисляха. След някоя и друга минута единият от тях смукна по-продължително от лулата си и като примигна лукаво с тесните си, «дръпнати» очи, попита:
— Имаш ли представа къде са оставили пушките си?
— Да, знам — гласеше отговорът.
— Е, къде са?
— В къщата на инженера. Ако ни бяха в ръцете, можехме да ги закопаем в земята и никой нямаше да разбере кой ги е взел.
— И по-късно можехме да ги продадем във Фриско. За тях бихме получили много, страшно много пари и щяхме да станем богати, твърде богати господа и тогава щяхме да имаме възможност да се завърнем в Небесната империя и всеки ден да ядем лястовичи гнезда [23].
— Да, можем, наистина можем, стига само да пожелаем! Отново настъпи мълчание, по време на което двамата се опитваха взаимно да прочетат мислите си в изражението на лицата и в погледите си. После пак подеха разговора:
— Къщата на инженера е каменна и никой не може да се промъкне през прозорците й!
— И вратата е дебела и има много здрава желязна ключалка!
— Но покривът! Не знаеш ли, че е от шинди?
— Знам. Ако човек има висока стълба, може да направи отвор в него и да се промъкне вътре.
— Стълби колкото искаш!
— Да, но къде ще закопаеш пушките? В земята ли? Нали ще се повредят!
— Би трябвало добре да се увият. В склада има колкото щеш рогозки, изплетени от лико.
До този момент двамата бяха разговаряли шепнешком, но ето че сега се наместиха още по-близо един до друг и начинът, по който продължиха да говорят, можеше да се нарече почти недоловим шепот. След известно време единият от тях напусна помещението, а няколко минути по-късно го последва и другият.
Тъкмо когато изчезна и вторият китаец, се появи нов посетител. Беше индианец, чието облекло се състоеше от синя риза от калико [24], кожени легинси и кожени мокасини. Въоръжен беше само със затъкнат в пояса нож. Дългата му коса се спускаше по плещите като на жена, а на врата си на кожено ремъче носеше една по-голяма от обикновено торбичка с амулет.
Той се поспря на прага, за да привикнат очите му на светлината, понеже навън бе тъмно, после хвърли поглед из голямото помещение, а след това с бавна крачка се отправи към по-малкото.
Естествено появяването на индианец по тези места не беше никаква рядкост, тъй че китайците едва ли му обърнаха внимание. Влизането му и в малкото помещение, където седяха белите, не предизвика нещо повече от един бегъл поглед, хвърлен му от присъстващите, след което никой повече не се заинтересува от него. Той мина между масите кротко и смирено като човек, който знае, че тук само го търпят, и се сви близо до огнището.