Щом скаутът видя влезлия индианец, лицето му трепна, ала това стана само за секунда, тъй че никой от присъстващите не го забеляза. Двамата си дадоха вид, сякаш изобщо не съществуваха един за друг, но от време на време изпод ниско спуснатите им клепки се стрелваше по някой поглед към другия и изглежда тези погледи не оставаха неразбрани. Ето че скаутът стана от мястото си и бавно и някак нехайно закрачи към изхода като човек, който върши нещо неволно и без определена цел.
Но сред посетителите имаше двама, на които именно тази демонстративна нехайност се стори твърде очебийна. Това бяха Винету и Олд Шетърхенд. Привидно те веднага отместиха погледи от вратата, ала само привидно, защото всеки, който познава отлично тренираното и остро око на уестмана, ще знае, че и периферното му зрение е напълно достатъчно, за да забележи съвсем ясно какво става там, накъдето по нищо не личи да гледа.
Щом се озова на прага, скаутът се извърна за няколко секунди. Не видя нито един поглед да е отправен към него и с бързо леко движение на ръката даде на новодошлия индианец някакъв знак, чието значение можеше да е известно само на онзи, с когото е бил уговорен. После метисът отново се обърна към изхода и излезе навън в тъмната нощ.
Неговият знак бе много добре забелязан както от Винету, тъй и от Поразяващата ръка. Те размениха само един поглед помежду си, след което, без да продумат, се разбраха какво трябва да правят. Онова, което предполагаха, и което се канеха да извършат, бе следното: непознатият индианец имаше някакво тайно споразумение със скаута, защото беше получил знак от него. Споразумението им бе тайно, защото много внимаваха никой абсолютно нищо да не забележи и нищо да не разбере. От тяхната потайност можеше да се заключи, че става въпрос за някакъв коварен план, който непременно трябваше да бъде разкрит. Налагаше се някой да тръгне по петите на скаута, за да наблюдава действията му. Тъй като с голяма сигурност можеше да се предположи, че си имаха работа с индианци, с тайното му проследяване щеше да се заеме Винету. За съжаление той не биваше да излезе през вратата, защото тя бе ярко осветена, а скаутът несъмнено щеше да вземе такива мерки, че да забележи всеки, който напуснеше склада. За щастие още преди това апачът беше забелязал, че зад буретата, балите и сандъците имаше малка вратичка, направена навярно за да могат тези предмети да се внасят и изнасят, без да се налага да се използва главния вход. Вождът на апачите реши да се измъкне през тази задна врата. Но понеже това трябваше да стане по възможност незабелязано, налагаше се да изчака Олд Шетърхенд да привлече вниманието на присъстващите върху себе си, което сигурно щеше да стане веднага щом започнеше разговор с непознатия индианец.
Това бе втората важна работа, която трябваше да свършат — да разпитат индианеца и ако е възможно да измъкнат от него нещо, което можеше да им послужи като изходна точка, за да разкрият намеренията му.
Олд Шетърхенд никак не се забави да започне замисления разпит и когато всички се заслушаха в думите му и погледите им се насочиха към него, Винету като сянка се отдалечи от масата и изчезна зад буретата, за да се добере до споменатата задна врата.
Индианецът беше здраво сложен мъж на средна възраст. Скоро стана ясно, че и неговата интелигентност бе твърде добре развита. Но това бе предвидено от Олд Шетърхенд, защото толкова тайни, а може би и опасни мисии обикновено се възлагат само на умни воини.
— Моят червенокож брат седна далеч от нас. Не иска ли да хапне и да пийне нещо? — беше първият въпрос на Олд Шетърхенд.
Червенокожият отговори само с отрицателно поклащане на главата.
— Защо не? Не си ли жаден или гладен?
— Юварува е и гладен, и жаден, ала няма пари обади се този път червенокожият.
— Юварува ли ти е името?
— Така ме наричат.
— На езика на упсароките [25] това означава елен. Ти от същото племе ли си?
— Да, техен воин съм.
— Къде пасат сега конете им?
— В Уайоминг.
— А как се казва военният им вожд?
— Силния бизон.
Съвсем случайно неотдавна Олд Шетърхенд беше посетил индианците врани, които се числят към племето дакоти. Той подробно се беше запознал с живота им, така че беше в състояние да прецени дали индианецът го лъжеше. Думите на Юварува отговаряха на истината.
— Щом моят брат не може да плати, тогава нека седне при нас да се нахрани — продължи белият ловец.
Индианецът му хвърли изпитателен поглед и заяви:
— Юварува е храбър воин. Той сяда да яде само с мъже, които познава и които също са смели. Ти имаш ли име и какво е то?