— Наричат ме Поразяващата ръка.
— Пора… поразяващата…!
Това име му заседна на гърлото. Той изгуби самообладание само за миг, но все пак така издаде, че се е изплашил. После бързо се съвзе и с престорена непринуденост продължи:
— Поразяващата ръка? Уф! Тогава ти си много прочут бледолик.
— С когото значи спокойно можеш да седнеш да ядеш. Ела при нас, яж и пий!
Вместо да последва тази покана, индианецът взе да се озърта наоколо с търсещ поглед и попита:
— Не виждам червенокожия мъж, който седеше до теб. Къде е отишъл?
— Сигурно е в другото помещение.
— Не го видях да излиза. Щом ти си Поразяващата ръка, тогава навярно той ще е Винету, вождът на апачите, а?
— Да, той е. Къде ти е конят?
— Аз не яздя, а съм тръгнал пеша.
— Какво? Един упсарок, който се намира на толкова много дни път на юг от племето си, да няма кон! Да не си го загубил по някакъв начин пътем?
— Не. Изобщо не взех кон.
— Не взе ли и други оръжия освен този нож?
— Не.
— Сигурно си имал твърде важни причини!
— Дадох клетва да тръгна без кон и само с един нож. . — Защо?
— Защото и команчите бяха без коне и само с ножове.
— Команчите ли? И къде са били?
— На север, съвсем близо до тогавашните ни пасища в щата Дакота.
— Команчи толкова далеч на север? Странно. Олд Шетърхенд отдавна вече не вярваше на червенокожия и не прикриваше във въпросите си възникналите у него съмнения. Индианецът му хвърли един кажи-речи язвителен поглед и отговори:
— Нима Олд Шетърхенд не знае, че всеки червенокож воин все някога трябва да отиде до Дакота, за да донесе свещена глина за лулата на мира?
— Не е необходимо всеки да го прави и не всеки го е правил.
— Но команчите го направиха. Срещнаха ме заедно с моя брат. Него го наръгаха с нож, а аз успях да избягам. После положих онази клетва и тръгнах подир тях без кон и въоръжен само с ножа си. Няма да намеря покой, докато не ги избия!
— Понеже ти ми напомни за свещените обичаи, надявам се сигурно знаеш, че никой индианец не бива да убива друг, който е на път за тези глинени находища.
— Въпреки това команчите извършиха убийството!
— Хм! Но защо си дал тази клетва? Да тръгнеш без кон и само с един нож! Ами как ще ловуваш? От какво живя по пътя?
— Нима съм длъжен да ти кажа? — гордо попита индианецът, който вече вярваше, че напълно е успял да заблуди Олд Шетърхенд.
— Не — спокойно отвърна белият ловец. — Само не мога да разбера как изобщо не си се качил на кон по време на това толкова продължително пътуване.
— Положил съм клетва и я спазвам.
— Не е вярно, нарушил си я!
— Докажи го!
— Днес си бил на седлото!
— Уф, Уф!
— Да, по време на дъжда.
— Уф, уф! — повтори мнимият упсарок. В това възклицание се долавяше както уплаха, така и упорство. Естествено той се беше изправил на крака веднага, когато Олд Шетърхенд го заговори, и в момента стоеше близо пред него. Белият ловец се наведе и прекара двете си длани по краката му, след което каза:
— Външната страна на твоите легинси е мокра, а вътрешната — суха, защото е била плътно прилепена към тялото на коня и дъждът не е могъл да я навали.
Индианецът не беше подготвен за едно толкова находчиво доказателство, но вродената му хитрост му помогна бързо да се измъкне с думите:
— Казват, че Олд Шетърхенд бил най-умният мъж сред бледоликите и все пак той не може да си обясни онова, което е толкова лесно обяснимо. Всяко дете знае, че при дъжд вътрешната страна на панталоните остава по-дълго суха от външната. Олд Шетърхенд има още много да учи!
Нахалството му беше голямо. Въпреки това ловецът остана спокоен. До този момент той си беше служил с английски език, който индианецът горе-долу владееше. Сега обаче му зададе въпрос на диалекта на упсароките и не получи никакъв отговор. И следващите въпроси имаха същия резултат или по-точно останаха без резултат.
След това той тежко сложи ръка върху рамото на индианеца и каза:
— Защо не ми отговаряш? Нима не знаеш езика на собственото си племе?
— Дадох клетва да не го говоря, докато не отмъстя за смъртта на моя брат.
— Тъй! Всичките ти клетви изглеждат извънредно странни! Но още по-странна е глупостта ти да си въобразяваш, че можеш да ме излъжеш. Именно твоето произношение те издаде. Аз много добре знам как се говори езика на бледоликите от един упсарок и как се говори от всяко друго индианско племе. Ти не си воин на индианците врани, а си команч. Ще имаш ли смелостта да го признаеш?
— Команчите са мои врагове. Вече ти го казах!