— Ти не си го открил навън. Кой знае какъв пъклен план е бил скроен! Но затова пък отсега нататък трябва да го държим още по-зорко под око. Убеден съм, че той е опасен човек.
Олд Шетърхенд имаше право да нарече метиса опасен човек и навън действително беше уговорен пъклен план.
След като скаутът излезе от шопа, първата му работа беше предпазливо да се отдръпне настрани от осветения от огъня кръг пред вратата, след което в съвършено права линия продължи да се отдалечава от сградата. Той измина така около триста крачки, докато най-сетне чу тих глас да изговаря името му. Но това не беше името, което носеше в лагера, а съвсем друго. Гласът каза:
— Ик Сенанда, ела насам. Ние сме тук!
Значи той наистина беше онзи мелез, за когото го смяташе Винету — внукът на Черния мустанг, най-жестокия вожд на команчите.
Отправяйки се в посоката, откъдето дойде гласът, метисът скоро се озова пред трима индианци, единият от които се отличаваше с изключително високо и яко телосложение. Това беше самият вожд, който го поздрави с думите:
— Добре дошъл ти, сине на моята дъщеря! Аз изпратих в онази къща Кита Хомаша, най-хитрия от воините ми, за да разбереш, че съм тук и те очаквам. Ти разговаря ли с него?
— Нито дума. Самото му появяване бе достатъчно за мен.
— Умно си постъпил, защото иначе може би щяха да заподозрат нещо. Тук сме избрали хубаво място и не можем да бъдем изненадани, понеже на светлината при отварянето на вратата ще забележим всеки, който излезе от къщата. А и освен това си имаме работа само с хора, дето нищо не разбират от живота в Дивия запад.
— Лъжеш се. Тук се намират мъже, които го познават по-добре от теб и мен.
— Невъзможно. Кого ли можеш да имаш предвид? Кажи ми!
— Най-напред дойдоха двама много високи и много кльощави ездачи. Те ще останат до утре. Единият от тях се казва Тимпе, а изглежда че и другият се нарича също така.
— Тимпе ли? Pshaw! Никой храбър воин не е чувал досега подобно име.
— После пристигнаха други двама, чиито имена ме изплашиха.
— Уф! Не знаех, че синът на моята дъщеря може да се изплаши. Да не би двамата да не са хора, а зли духове на саваната или на Скалистите планини?
— Хора са, и то какви! Индианец и бял, най-прочутият воин на бледоликите!
— Уф, уф! Да не би да искаш да кажеш, че са Винету и Поразяващата ръка?
— Разбира се, че са те.
— Злият дух ги е довел тук.
— Не злият, а добрият. Наистина, отначало се изплаших, но после, когато ги чух да говорят, се зарадвах.
— Ще ми кажеш какво си чул, ала не тук. Трябва да се отдалечим.
— Защо?
— Защото знам как мислят и действат мъже като тези двама воини. Те разговаряха ли с теб?
— Винету ме разпита. Не повярва, че съм Ято Инда, а смяташе, че съм синът на твоята дъщеря. Но аз ще съумея да му отмъстя!
— Все пак апачът има толкова тънък нюх, като никой друг. У него са се породили подозрения и сигурно ще тръгне по петите ти, за да те наблюдава.
— Не ми се вярва, защото просто няма никаква причина.
— Той винаги има причина за предпазливост и коварство, той, най-върлият враг на команчите, когото никога не успяваме да нападнем и пленим. Но тежко му и горко, ако най-сетне ни падне в ръцете!
— Тогава си разтвори ръцете, защото тъкмо сега ще ни падне! Ще ти кажа само, че…
— Не сега и не тук — прекъсна го вождът. — Трябва да си потърсим друго място, защото Винету сигурно ще те проследи.
— Но нали ще го видим когато излезе през осветената врата!
— Ти не го познаваш. Той предвижда всичко и знае, че врагът, промъкнал се тайно до лагера, ще застане точно срещу тази врата, защото така ще може да вижда всичко. Следователно Винету ще дойде право насам, само че не през осветената врата. Къщата има ли и друг изход?
— Да, една малка врата зад складираните стоки.
— Сигурно ще мине през нея и после, използвайки тъмнината, ще се промъкне към нас. Трябва да се преместим на срещуположната страна! Ела!
Описвайки широка дъга около шопа, те се плъзнаха бързо подобно на безплътни сенки надясно, докато Винету заобикаляше постройката отляво, така че не ги завари на предишното им място. Те се спряха под едно дърво и скаутът разказа всичко, каквото беше чул. Вождът следеше думите му с голямо напрежение и щом метисът свърши, от радост Черния мустанг почти извика:
— Искат да тръгнат за Олдър Спринг? И утре вечер ще са там? Ще ги заловим, там ще ги заловим! Изобщо не могат да ни се изплъзнат! Какво ликуване ще има, когато замъкнем тази ценна плячка в нашия лагер и започнем да измъчваме двамата така, че да завият като пребити койоти! Тези два скалпа са далеч по-скъпи за нас от всичките Многобройни плитки, на които всъщност сме хвърлили око!