Тъй както индианците са твърдо убедени, че карабината «Хенри» на Поразяващата ръка е омагьосана пушка, те също така упорито твърдят — разбира се с изключение на воините от племето наиини, които по-добре знаят как стоят нещата, — че и Черния мустанг бил омагьосан, придавайки му ореола на нещо загадъчно и свръхестествено. Тази вяра бе донесла на собственика му слава и известни предимства. Хората се пазеха да не започват свади лично с него или с племето му, защото го смятаха за неуязвим също както и коня му. За тях той бе просто непобедим. Вождът беше умен човек и умееше хитро да използва това положение. Успехите му не закъсняха и го правеха все по-уверен и по-у верен в себе си. Неговата гордост и безогледност непрестанно нарастваха. Той стана най-жестокият и страшен враг на всички бели и враждебно настроени индианци и най-накрая дори сам започна да си вярва, че няма човек, който би могъл да се мери с него.
Естествено не бива да се мисли, че зад името Черния мустанг се крие само един-единствен кон. Били са повече, няколко поколения с еднакви имена и еднакви великолепни качества. Именно тези качества не могат да бъдат отречени и ето защо е разбираемо, че когато вождът открадна от Фъруд Камп враните коне на Олд Шетърхенд и Винету, той гордо каза:
— Ако не беше моят мустанг, те щяха да са най-добрите жребци от едната Голяма вода до другата.
С тези свои думи той имаше предвид Атлантическия и Тихия океан, което ще рече цяла Северна Америка. Дали беше прав или не, това щяха да покажат последвалите събития, ала още същата вечер му беше писано да разбере, че поне в едно отношение се е излъгал в двата жребеца — съвсем не беше толкова лесно да бъдат откраднати, както си мислеше той.
Тази вечер хората в лагера не си легнаха да спят тъй рано, както обикновено. Присъствието на такива именити гости задържа всички в кръчмата и след вечеря. Инженерът седеше на една маса заедно с Винету, Олд Шетърхенд и двамата Тимпе, а историите следваха една подир друга. На съседната маса бяха надзирателят и управителят, ала те повечето мълчаливо слушаха и само-от време на време подхвърляха по някоя и друга дума. Към тях отново се беше присъединил метисът, който изобщо не говореше, но затова пък толкова по-внимателно следеше кой какво приказва. Изглежда Винету и Олд Шетърхенд не обръщаха никакво внимание на присъствието му. Той не забеляза нито веднъж някой от тях да хвърли макар и един поглед към него, и все пак те го наблюдаваха толкова зорко, че не им се изплъзваше нито едно негово движение, нито променящият се израз на лицето му.
Тъкмо когато Кас разказваше едно свое приключение, Винету изведнъж му направи знак с ръка да млъкне.
— Какво има? — попита дългучът. — Защо да не продължавам?
— Тихо! — отвърна вождът на апачите. — Идват конници!
Всички се ослушаха и действително доловиха бързо приближаващ се тропот от конски копита, които шумно газеха в дълбоката рядка кал и скоро спряха отвън пред вратата. После се разнесе своеобразно радостно пръхтене.
— Уф! — възкликна Винету, изправяйки се чевръсто. — Това са нашите коне!
Олд Шетърхенд също тъй бързо стана от мястото си и се съгласи с апача:
— Да, нашите са. Но как са дошли дотук? Мистър, не остави ли при тях пазач? — обърна се той към инженера.
— Още не съм.
— Защо? Нали те помолих да го направиш! Ако не се лъжа, на тръгване от склада самият ти затвори вратата с резето, нали?
— Да, така е, и затова си помислих, че изпращането на пазача не е чак толкова бърза работа.
— Но ние се намираме в Дивия запад, където човек няма никакво основание да отлага която и да било предпазна мярка!
— Сигурно някой работник е отворил вратата и тогава конете са избягали.
— Избягали? Но, сър, те бяха здраво вързани! Този «някой» не само че е отворил вратата, а и е отвързал животните. Във всеки случай подобна постъпка не може да не ми се види странна. Позволи ми, сър, да взема замалко този ветроупорен фенер.
Тези думи бяха отправени към шопмана, който седеше край своя тезгях. Над главата му висеше остъклен ветроупорен фенер. Олд Шетърхенд го свали от пирона и го запали, а после заедно с Винету излезе навън. Другите ги последваха от любопитство, тръгна и метисът, който изобщо не знаеше, че преди малко дядо му беше откраднал двата жребеца.
Конете наистина стояха отвън и посрещнаха господарите си с признаци на силно безпокойство. Те пръхтяха, размахваха опашки, мърдаха уши и се изправяха на задните си крака също като кучета, които радостно поздравяват собствениците си. Олд Шетърхенд ги освети с фенера и слисано възкликна: