— Мътните го взели! Какво е това? Та конете изобщо не идват от склада! Я вижте колко много кал и мръсотия е покрила дори гърбовете им! Галопирали са. Били са някъде далече! Но къде и с кого?
— С кого ли? — попита инженерът. — Естествено с никого. Че кому би хрумнало да тръгне на разходка с чужди коне в толкова лошо време и в такава тъмнина?
— На разходка ли? Много ми се ще да видя човека, който ще успее да възседне някой от тези коне. Никой не ги е яздил, защото както виждаш целите им седла са напръскани с кал.
— Значи съм прав! Някой е отворил склада, те са скъсали ремъците, с които са били вързани и са избягали. Потичали са малко наоколо и сега са се върнали, това е всичко. Но аз ще издиря виновника. През нощта никой няма работа около склада.
— Нашите коне не късат поводите си, когато ние сме ги вързали, а още по-малко пък ще отидат на разходка без разрешението ни!
Тогава Винету посочи юздите на своя кон, които беше взел в ръка, и спокойно, както бе обичайно за него, каза:
— Моят бял брат има право, но въпреки това те са се отскубнали, само че не от гредата в склада, а нейде по пътя.
На юздата висеше здраво вързан на възел ремък, на който вероятно е имало направена примка, но сега тя беше разкъсана.
Олд Шетърхенд го огледа, хвърли многозначителен поглед на апача, а после се обърна към инженера:
— Прав си, сър, а Винету се е заблудил — нещо, което рядко му се случва. Конете сами са избягали от склада. Елате! Ще трябва да ги вържем по-здраво. Не е необходимо и другите джентълмени да си правят труда да идват с нас. Всичко е наред!
Той каза тези думи с толкова спокоен и убедителен тон, че очакваният резултат не закъсня. Надзирателят и управителят заедно с метиса се върнаха на местата си в шопа. Кас и Хас понечиха да ги последват, но Олд Шетърхенд им пошепна:
— Започнете някакъв разговор с метиса и не го пускайте да излезе, преди да сме се върнали!
— Защо, мистър Шетърхенд? — попита Кас.
— Ще разбереш по-късно. Само го задръжте в кръчмата. Но бъдете към него дружелюбни и любезни!
— Ами ако непременно реши да излезе навън? Тогава да употребим ли сила?
— Не, това трябва да се избегне. Но нали няма да ви е чак толкова трудно да го задържите с някоя интересна история?
— И аз мисля така. Ще му разкажа няколко знаменити случки заедно с куп хубави вицове, също както беше при наследниците на Тимпе. Ела, драги Хас!
Те влязоха в къщата. Винету хвана юздите на конете, за да ги води. Олд Шетърхенд тръгна начело да му осветява пътя, а инженерът, вървейки редом с него, поклати глава и каза:
— Не те разбирам, сър. Първо изведнъж ставаш съвсем спокоен и ми даваш право, а после пък възлагаш на онези двама джентълмени такова поръчение, сякаш на Ято Инда не може да се има никакво доверие.
— Преструвах се, защото трябва да сме много предпазливи. Конете ни са били откраднати и отведени доста надалеч, но са се отскубнали някъде по пътя.
— Невъзможно!
— Така е, уверявам те!
— Но дори и да е така, нима Ято Инда може да е крадецът?
— Не, обаче той му е помагал.
— Продължавам да твърдя, че е почтен човек!
— Аз пък твърдя, че той не се казва Ято Инда, а Ик Сенанда и че е внукът на Черния мустанг. Ела най-напред да отидем при склада, там ще разберем кой е крадецът!
— Как ли ще го разбереш?
— Разкаляната земя ще ми го издаде. Дори ако крадецът е бил някой призрак, сигурно пак ще има оставени следи.
— Аз едва ли ще ги забележа, защото нищо не отбирам от подобни работи. Но вие двамата имате далеч по-голям опит. Все пак мисля, че скоро сам ще се убедиш колко несправедлив си бил към моя метис.
— Да изчакаме, сър!
По време на този разговор те се приближиха до склада. Инженерът понечи веднага да отиде до самата му врата, обаче Олд Шетърхенд го задържа за ръката и го предупреди:
— Не бързай толкова! Иначе всичко можеш да провалиш.
— Какво ще проваля?
— Ще заличиш следите, които искам да видя. Стъпиш ли върху тях, няма да личат така ясно.
— Както искаш. Има време, не бързам.
Олд Шетърхенд описа дъга, за да се приближи към вратата откъм задната страна на постройката и по този начин да запази предполагаемите следи. После той стигна до самата врата и освети земята. Винету остави конете настрани, приближи се до него и също се наведе.
— Уф! — възкликна той. — Индиански мокасини!
— Тъй си и мислех! — кимна Олд Шетърхенд. — Тук са идвали индианци. Но колко ли са били?
— Моят брат ще разбере, след като проследим отдалечаващата се от склада диря. Наоколо човешките следи са се объркали с конските.