— Братовчед ли? Защо не? Сигурно така ще е правилно. Хайде, напред.
Те продължиха да яздят. Скоро дефилето се стесни толкова много, че между реката и почти отвесната каменна стена остана съвсем малко място. И това пространство не представляваше да речем тревиста ивица земя, а имаше колкото щеш храсталаци, през които често конете бяха принудени направо да си пробиват път. Ако бурята не бе отминала, и ако бе все така тъмно, както преди, навярно щеше да е невъзможно да преминат оттам.
Такъв беше пътят на доста голямо разстояние, чак докато дефилето отново се разшири, за да образува след около половин час пак съвсем тесен пролом, който обаче не беше дълъг и скоро излезе на едно открито място, наречено Фъруд Камп, защото наоколо растяха само великански борове, забили в небето високите си върхари.
На това място почти под прав ъгъл се пресичаха две дефилета — дефилето на реката, покрай която двамата Тимпе се спуснаха, и другото, през което строящата се железопътна линия се стремеше да прехвърли планините. Камп означава лагер, и когато оставиха тесния пролом зад гърба си, въпреки нощната тъма двамата ездачи веднага разбраха, че този лагер съвсем не е незначителен.
Имаше голям брой отсечени великански дървета, от които щяха да се направят дъски, както и траверси за релсите. Отпадъчният материал даваше необходимите дърва за огрев. Мостът над реката беше почти готов, а близо до него се намираше временната дъскорезница, чиито триони имаха задачата да се справят с дървесния материал. Малко по-нататък в скалите мрачно зееше каменна кариера, откъдето с взривове добиваха както дялан камък за основите на сградите, тъй и чакъл за железопътната линия. Отляво се простираха няколко постройки от дъски и греди, наподобяващи хамбари или складове, които служеха за подслоняване на хората, както и за съхраняване на припаси и различни инструменти.
Една от тези бараки, наричани тук «шопс» [5], беше извънредно дълга и доста широка. Четирите комина, стърчащи над покрива, както и осветените в момента прозорци, навеждаха на предположението, че този «шоп» даваше подслон на работниците в лагера. Ето защо двамата конници се отправиха натам.
Още отдалече до слуха им долетя силна глъчка, от която можеше да се заключи за присъствието на много хора, и щом се приближиха, с всяка измината крачка миризмата на бренди ставаше все по-силна и по-силна. Двамата слязоха от седлата и вързаха конете си за коловете, забити до вратата вероятно за тази цел, след което тъкмо се наканиха да влязат, когато навън се появи някакъв мъж, но преди да продължи, той се обърна назад и подвикна към помещението:
— Влакът със строителни материали трябва да дойде всеки момент. Искам да го посрещна и после веднага пак се връщам. Може би ще ни донесе новини, а дори и вестници.
Когато понечи да продължи, човекът съзря двамата непознати и се отдръпна настрани, за да ги огледа на падащата през вратата светлина.
— Good evening [6], сър — поздрави го русокосият. — Измокрихме се до кости. Има ли тук едно местенце, където човек може да се изсуши?
— Да — отвърна му мъжът. — Дори има места, където ще можете да спите на сухо, но в случай, че не сте от онзи сорт хора, които е по-добре изобщо да не се пускат вътре.
— Не се тревожи, сър! Ние сме честни уестмани, джентълмени, които не само няма да ви напакостят, но ще заплатят всичко каквото получат.
— Ако честността ви не отстъпва на вашата височина, тогава наистина сте най-големите джентълмени под слънцето. Е, влезте наляво в по-малкото помещение и кажете на шопмана [7], че аз, инженерът, съм казал, че можете да останете. Скоро пак ще се видим.
Той се отдалечи и двамата последваха указанията му. Вътрешността на бараката представляваше едно-единствено голямо помещение, от лявата страна на което дъсчена стена, висока колкото човешки бой, полупреграждаше само една малка част от него. Вътрешността на бараката бе изпълнена с многобройни примитивни маси и пейки със забити в земята крака, а между тях и стените бяха сковани общи нарове, на които вместо дюшеци беше разстлано само сено,. Четири огнища, където горяха големи огньове, осигуряваха твърде недостатъчното осветление. Нямаше нито лампи, нито свещи, така че на колебливата светлина на трепкащите пламъци всички хора и предмети изглеждаха някак призрачно неспокойни.
На масите и по наровете седяха и лежаха около двеста работници по железопътната линия — все дребни на ръст хорица с дълги плитки и жълт цвят на кожата, с изпъкнали скули и полегато разположени тесни очи, които учудено се втренчиха в двете необичайно високи човешки фигури.