— И доволен ли си от този поврат в живота си?
— Да. Разбира се, че щях да предпочета да се бях докопал до моите сто хиляди талера и да мога да си живея «dulci jubilaeo» [10] също като наследници на Тимпе.
— Хм! Може би все някога ще стане.
— Едва ли! По-късно и на мен ми хрумна мисълта, че все пак старият Йозеф Хабакук наистина е бил толкова богат и че е възможно племенникът му Нахум Самуел да е офейкал с парите. Търсих го няколко години, ала както вече споменах — напразно.
— И аз го търсих напразно, но само до неотдавна, защото вече попаднах на следите му.
— На сле… дите… му? Как… как… во, наисти… на ли? — възкликна Казимир и скочи от мястото си тъй бързо, че привлече вниманието и погледите на всички присъстващи.
— Тихо, по-спокойно! — предупреди го Хазаел. — Човек не бива тъй внезапно да губи самообладание. От съвсем сигурен източник чух, че някой си Нахум Самуел Тимпе, предишен оръжеен майстор и настоящ голям богаташ, живеел в Санта Фе.
— В Санта Фе ли? Тогава незабавно трябва да отидем там, ние двамата, ти и аз!
— Съгласен съм, братовчеде. Естествено и аз имах намерение да го посетя и да го принудя да ми върне парите заедно с лихвите. Съвсем ясно ми беше, че това ще е трудно, много трудно и се радвам на нашата среща, защото на двама ни сигурно ще е по-лесно. Ние ще се появим пред него по такъв начин, че от уплаха той ще признае позорното си дело и начаса ще ни брои парите. Тъй като сме уестмани, ще го заплашим със закона на прерията. Нали?
— Разбира се, от само себе си се разбира! — съгласи се бързо и припряно Казимир. — Какво щастие, че те срещнах братовчеде! Нека пием за нашето побратимяване!
— Нямам нищо против. Да си стиснем ръцете! Пак ще напълним чашите и ще ги изпразним за наше здраве и за успеха на начинанието ни. Хайде, да се чукнем!
— Наздраве, братовчеде, или по-добре наздраве, драги Хазаел!
— Наздраве, но защо Хазаел? Знаеш ли, хората в Щатите го карат по-изкъсо, особено що се отнася до имената. Тук се казва Джим, Тим, Бен и Бобо и не изговарят всички срички, щом една е достатъчна. Моят баща винаги ми викаше Хаз или по-скоро Хас вместо Хазаел и тъй съм свикнал. И ти се обръщай към мен така!
— Хас? Хм! Но тогава ти би трябвало да ми казваш също Каз или по-скоро Кас вместо Казимир, а?
— Защо не?
— Не звучи ли твърде глупаво?
— Глупаво? Ами! Звучи много хубаво ти казвам. На мен ми харесва, а как ще звучи на другите, ми е безразлично. И тъй, още веднъж наздраве, скъпи Кас!
— Наздраве, скъпи Хас! Да пием за успеха на Кас и Хас, най-новите наследници на Тимпе!
Те чукнаха тихо чаши с прикрито въодушевление, за да не привлекат вниманието на другите пиячи върху себе си. После тъмнокосият Хас се обади: — Значи тръгваме за Санта Фе! Но тази работа не е тъй лесна и няма да стане тъй бързо, понеже ще бъдем принудени да поемем по много заобиколен път.
— Защо? — попита сламенорусият Кас.
— Защото ако искаме да използваме най-краткия път, ще трябва да минем през земите на команчите.
— Но засега не съм чувал тези червенокожи да са изровили бойната секира!
— И аз не съм чувал, но тези негодници си остават вероломни дори и в дните на най-трайния мир и винаги са били враждебно настроени към бледоликите. Освен това вчера се натъкнах на един педлар [11], който се връщаше от тяхно село. Ти знаеш, че индианците никога не се отнасят зле към педларите, защото имат нужда от тях. Та той ми каза, че големият военен вожд Токви Кава в момента не се намира при племето си, а заедно с неколцина от най-добрите си воини е тръгнал в неизвестна посока. — Токви Кава, Черния мустанг, мъчителят на бели ловци ли? С най-добрите си воини? И без да каже накъде отива? Това разбира се навежда на мисълта, че той отново крои някакъв пъклен план. Вярно, че аз не се страхувам от никой червенокож, но колкото и да е смел човек, винаги е по-добре изобщо да не се среща с такъв обесник. Предлагам да тръгнем по заобиколния път и предпочитам да пристигнем една седмица по-късно в Санта Фе. Сигурно нашият Нахум Самуел няма тъкмо през това време да ни избяга повторно.
— А дори и да офейка, ние сме вече по дирите му и съвсем сигурно ще го спипаме, тъй като…
В този момент той бе прекъснат, защото инженерът се върна и доведе още двама души. Увлечени в разпаления си разговор, Хас и Кас не бяха чули неколкократното изсвирване на локомотива. Влакът със строителни материали беше пристигнал, инженерът го беше изпратил и сега се връщаше придружаван от своя надзирател и от управителя на склада и магазина. Той кимна за поздрав на двамата уестмани и после тримата седнаха при метиса на масата, определена за «чиновници и по-високопоставени джентълмени». Те също си поръчаха грог, след което мелезът попита: